Осем години брак: Доказвам, че съм повече от домашната прислужница

– Пак ли не си измил чиниите, Петре? – гласът ми трепери, докато гледам мивката, препълнена с остатъци от вечерята.

Петър дори не вдига поглед от телевизора. – Утре ще ги измия, Гале. Остави ги сега, уморен съм.

Стиснах зъби. Вече осем години слушам едно и също. В началото си мислех, че така е нормално – мъжът работи, жената се грижи за дома. Но сега, когато децата пораснаха и аз се върнах на работа като учителка в детската градина, започнах да усещам как тежестта на домакинството ме смазва. Вечер, когато всички заспят, сядам на кухненската маса и се чудя: това ли е животът, който исках?

Майка ми винаги казваше: „Гале, жената трябва да държи къщата изправена и да не се оплаква.“ Но аз не искам да съм като нея – тиха сянка зад баща ми, която никой не забелязва. Искам да ме виждат. Да ме чуват. Да ме уважават.

Вчера, докато простирах прането на балкона, чух съседката Мария да се кара на мъжа си:
– Стига си лежал! Помогни ми малко! Не съм ти слугиня!

Петър никога не би позволил такъв тон у дома. Той е от онези мъже, които вярват, че жената трябва да е благодарна за всичко, което има. А аз? Аз се чувствам като призрак в собствения си дом.

Вечерта децата – Ива и Мартин – се скараха заради дистанционното. Петър повиши глас:
– Галя! Ела да ги оправиш!

Погледнах го и за първи път не помръднах.
– Само ти ли имаш майка тук? – попитах тихо.

Той ме изгледа учудено. – Какво ти става?

– Омръзна ми да съм невидима! – избухнах. – Омръзна ми всичко да е моя грижа! И аз работя! И аз се уморявам!

Децата млъкнаха. Петър стана бавно от дивана и ме погледна така, сякаш вижда непозната.
– Не разбираш ли, че така е било винаги? Майка ми цял живот се е грижила за нас.

– А ти някога попита ли я как се чувства? Попита ли мен?

Той замълча. За първи път видях несигурност в очите му.

На следващия ден реших да не правя нищо вкъщи. Оставих дрехите непрани, чиниите – мръсни, а вечерята – само салата и хляб. Когато Петър се прибра, огледа се объркано.
– Какво става тук?

– Почивен ден – отвърнах спокойно.

Децата се намръщиха:
– Мамо, няма ли топла супа?

– Днес не. И мама има нужда от почивка.

Петър седна на масата и започна да рови из телефона си. След пет минути стана и без дума започна да мие чиниите. Погледнах го изненадано. Не беше много, но беше начало.

Вечерта легнахме мълчаливо. Сърцето ми биеше лудо. Дали не прекалих? Дали не разруших всичко?

На сутринта Петър ме попита:
– Защо не каза по-рано, че ти е тежко?

– Казвах. Просто не слушаше.

Той въздъхна:
– Не знаех… Свикнал съм така…

– И аз съм свикнала да търпя. Но вече не мога.

В следващите дни започнахме да говорим повече. За първи път от години той ме попита как е минал денят ми в детската градина. Децата започнаха сами да си оправят леглата. Всяка малка промяна беше като глътка въздух след дълго задушаване.

Понякога пак се връщаме към старите навици – аз тичам между кухнята и пералнята, Петър гледа новините с баща си по телефона. Но вече знам: ако не кажа какво чувствам, никой няма да ме чуе.

Скоро ще станат девет години от сватбата ни. Не знам дали ще издържим още девет. Но знам едно: вече няма да бъда невидима в собствения си дом.

Кажете ми, жени – колко от вас са били на моето място? Колко още ще търпим преди да поискаме своето?