Мамо, нека продадем къщата – една история за дом, семейство и предателство
– Мамо, нека продадем къщата. Ти ще си купиш хубав двустаен апартамент, а с останалите пари ще ни помогнеш за първоначалната вноска. – думите на Мария паднаха като тежък камък в стаята. Седях на кухненската маса, ръцете ми трепереха над чашата с чай, а в гърдите ми се надигаше нещо, което не можех да определя – гняв, болка или просто отчаяние.
– Това ли е идеята на Емил? – попитах тихо, без да я поглеждам. – Не мога да повярвам, че ти го искаш това от мен.
Мария въздъхна и се облегна назад. – Мамо, не е само негова идея. Просто… така ще е по-лесно за всички. Ти ще си имаш ново жилище, по-малко разходи, по-малко грижи. А ние… знаеш колко е трудно сега да си купиш апартамент в София.
Погледнах през прозореца към двора. Черешата цъфтеше, както всяка пролет. Тук съм засадила всяко дърво, боядисвала съм оградата с баща ѝ, тук Мария направи първите си стъпки. Как да се разделя с всичко това? Как да изтрия спомените си?
– Не е въпрос само на пари, Мария. Това е нашият дом. Тук израсна. Тук беше татко ти… – гласът ми се прекърши.
Тя се намръщи. – Мамо, не бъди толкова драматична. Всички продават старите си къщи. Виж колко приятели вече са в нови апартаменти. Не можеш цял живот да живееш сама в тази голяма къща.
– А ти можеш ли цял живот да забравиш откъде си тръгнала? – отвърнах остро.
Тишината между нас стана почти осезаема. Чух как Емил мърмори нещо от хола. Знаех, че той натиска Мария. Откакто се ожениха, все повече усещах как се отдалечава от мен. Винаги бяхме близки – споделяхме всичко, смеехме се до късно вечерта, дори след като баща ѝ почина. Но сега… сякаш между нас имаше невидима стена.
– Мамо, моля те… – гласът ѝ омекна. – Ние просто искаме да започнем живота си. Знаеш колко е трудно сега – цените хвърчат нагоре, банките искат огромни вноски…
– А аз? Аз къде оставам? – прошепнах.
Мария се приближи и хвана ръката ми. – Ще си близо до нас. Ще ти помагаме. Ще идваш при нас на гости…
– Не е същото! – извиках и дръпнах ръката си. – Не разбираш ли? Тази къща е всичко, което имам! Всичко, което ми остана от баща ти! Как можеш да искаш да я продам?
В очите ѝ проблеснаха сълзи. За миг видях малкото момиченце, което се страхуваше от тъмното и се гушеше до мен в леглото. Сега пред мен стоеше жена, която искаше да ме убеди да се откажа от миналото си в името на нейното бъдеще.
– Мамо… – прошепна тя. – Моля те…
Не можех да говоря повече. Излязох в двора и седнах на пейката под черешата. Вдишах аромата на пролетта и затворих очи. Спомените ме заляха като вълна: първият учебен ден на Мария, как с баща ѝ боядисвахме стаята ѝ в розово, как празнувахме Коледа край камината…
Чух стъпки зад себе си. Беше Емил.
– Госпожо Иванова… – започна той с онзи негов студен тон. – Разбирам, че ви е трудно, но трябва да мислите за бъдещето на Мария и внучето ви…
– Не ме наричайте „госпожо Иванова“. Аз съм майка ѝ! И не съм длъжна да продавам дома си заради вашите амбиции! – изригнах.
Той млъкна и се върна вътре.
Седях дълго навън. Слънцето залязваше зад покривите на съседите. Чувах как някъде децата играят на топка, както някога Мария играеше тук със съседските хлапета.
Вечерта легнах сама в голямото легло. Слушах тишината на къщата – скърцането на дюшемето, далечния лай на кучето от съседите, тиктакането на часовника в кухнята. Всичко това беше част от мен.
На следващия ден Мария дойде сама.
– Мамо… не сме искали да те нараним. Просто… не знаем какво друго да направим.
Погледнах я дълго.
– Може би трябваше първо да ме попитате какво искам аз… Не всичко е пари, Мария.
Тя кимна и избърса сълзите си.
– Ще помислим пак… Обещавам.
Останах сама в кухнята с чаша чай и спомени за един цял живот между тези стени. Може би някой ден ще трябва да се разделя с този дом… но не и днес.
Понякога се чудя: Кога децата ни спират да ни разбират? И дали някога ще осъзнаят какво значи истинският дом?