Наследството на мама: Когато парите разделят семейството
— Не мога да повярвам, че го правиш! — гласът на леля Снежана проряза тишината като нож. Всички бяхме седнали около масата в хола на старата къща в Пловдив, където се бяхме събрали за първи път след погребението на свекърва ми. Миризмата на печени чушки и топъл хляб се смесваше с напрежението във въздуха.
Съпругът ми, Николай, седеше срещу сестра си Мария, с ръце стиснати в юмруци под масата. Аз се опитвах да не гледам никого в очите. Децата ни — малкият Петър и по-голямата Ива — се бяха свили в ъгъла с телефоните си, усещайки бурята, която се задаваше.
— Снежи, моля те… — започна Мария с треперещ глас, — нека не го правим пред всички.
— Не! — настоя лелята. — Всички трябва да знаят! Николай, ти имаш фирма, караш нова кола, а Мария едва плаща тока! Как можеш да приемеш половината от къщата? Мама ти я остави и на двама ви, но ти знаеш, че тя няма къде да отиде!
Николай не каза нищо. Погледна ме за миг — търсеше подкрепа или може би прошка. Аз само стиснах устни. Истината беше, че още откакто разбрахме за завещанието, между нас се появи невидима стена. Къщата беше оценена на над 200 000 лева — сума, която можеше да промени живота на Мария. Но Николай настояваше: „Мама ни е оставила по равно. Това е справедливо.“
Мария живееше в панелен апартамент в Кючук Париж с двете си деца и безработен съпруг. Работеше като медицинска сестра и често ни молеше за заем до заплата. Николай обаче беше собственик на малка IT фирма и макар да не плувахме в пари, живеехме добре.
— Не става въпрос за парите — прошепна Мария, — а за това, че ти винаги си мислил само за себе си.
— Това не е вярно! — избухна Николай. — Винаги съм ти помагал! Колко пъти съм ти давал пари?
— А сега ще вземеш половината от дома ни! — гласът ѝ се пречупи.
Леля Снежана се изправи рязко и чашата ѝ с ракия се разля по покривката.
— Мама щеше да се обърне в гроба си, ако знаеше какво става! — извика тя. — Тази къща трябва да остане на Мария. Тя има нужда от нея!
Мълчанието беше оглушително. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник и далечният лай на куче отвън. Аз усещах как сърцето ми бие лудо. Не знаех какво да кажа или направя.
— Николай… — прошепнах тихо, — може би трябва да помислим пак.
Той ме погледна с болка и гняв едновременно.
— А ти на чия страна си? — попита ме през зъби.
— На страната на семейството — отвърнах аз и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.
Мария избухна в плач и избяга от стаята. Децата ни се спогледаха уплашено. Леля Снежана седна обратно и започна да рови из чантата си за носна кърпа.
В следващите дни напрежението не стихна. Николай беше мълчалив и раздразнителен. Опитах се да говоря с него вечерта:
— Знам, че ти е трудно… Но ако дадеш дела си на Мария или ѝ го продадеш символично? Тя няма друг избор…
— Не е честно! Защо винаги аз трябва да отстъпвам? Мама ни е обичала еднакво!
— Но ти имаш всичко, а тя няма нищо…
Той замълча дълго. После каза:
— Ако ѝ дам всичко, ще изглежда сякаш съм слабак. А ако не ѝ дам — ще ме намрази завинаги.
В следващите седмици Мария спря да ни търси. Леля Снежана разказала на всички роднини какво се е случило. На Великден никой не ни покани на общата трапеза.
Една вечер Николай седеше сам в кухнята и гледаше снимка на майка си.
— Мислиш ли, че мама би искала така да стане? — попита ме тихо.
— Не знам… Но знам, че семейството е по-важно от парите.
Той въздъхна тежко.
— Може би трябва да говоря с Мария… Да ѝ дам къщата. Или поне да ѝ помогна повече…
Понякога се чудя: струва ли си едно наследство да раздели семейство? Колко струват парите пред болката от загубените връзки? Как бихте постъпили вие?