След шестдесетата: Самотата, която не избрах
„Все още ли обичате Яна Язова?“ – гласът беше тих, но настоятелен, прекъсвайки мислите ми като нож през тънка хартия. Стоях на автобусната спирка до пазара в квартал „Лозенец“, с торба празни буркани за връщане и книга в ръка. Беше студено, вятърът разрошваше косата ми, а очите ми бяха вперени в далечината – в нищото. Не очаквах никой да ме заговори, особено по този начин.
Обърнах се рязко, готова да отвърна остро – кой си позволява да заговаря непознати жени на тази възраст? Но когато видях лицето му, времето спря. Това не беше непознат. Това беше Петър. Моят Петър. Онзи, когото обичах преди четиридесет години, преди да се омъжа за друг, преди да се родят децата, преди да се науча да живея сама.
– Петре? – прошепнах, сякаш ако кажа името му на глас, ще изчезне като призрак.
Той се усмихна с онази стара усмивка – леко крива, с топлина в очите.
– Все още ли обичаш Яна Язова? – повтори той въпроса си, този път по-тихо.
Погледнах го дълго. Не знаех какво да кажа. В главата ми нахлуха спомени – първата ни среща в читалището, разходките по „Графа“, писмата, които си разменяхме, докато той беше войник в Сливен. После – скандалът с баща ми, който не можеше да приеме, че Петър е „само учител“, а аз заслужавам „повече“. След това – годежът ми с Иван, бързата сватба и животът, който се превърна в навик.
– Не съм я чела отдавна – отвърнах най-накрая. – Но помня всичко.
Петър кимна и седна до мен на пейката. Мълчахме дълго. Автобусът дойде и си тръгна без нас.
– Знаеш ли – каза той накрая – аз никога не спрях да мисля за теб. Дори когато се ожених за Марияна, дори когато децата пораснаха и заминаха за чужбина… Винаги си мислех какво ли би било, ако…
Стиснах торбата с бурканите по-силно. През последните десет години бях сама. Иван почина от инфаркт една сутрин през зимата. Децата ми живеят в Германия и Англия; чуваме се по телефона веднъж седмично. Приятелките ми или са болни, или са се затворили в себе си. Научих се да бъда сама – да пия кафето си сама, да чета сама, да ходя на кино сама. Казвах си: „След шестдесетата човек свиква със самотата.“ Повтарях го като заклинание.
– Защо сега? – попитах го тихо. – Защо точно сега?
Петър въздъхна и погледна към дърветата отсреща.
– Защото разбрах, че няма повече време за губене. Марияна почина миналата година. Останах сам. И тогава се сетих за теб – за нас. Реших да те потърся…
В този момент усетих как нещо тежко се раздвижва в гърдите ми – болка, вина, страх и… надежда? Не знаех дали мога да започна отначало. Дали имам право на това.
– Мислиш ли, че можем просто така… да продължим? – попитах го.
Той се усмихна тъжно.
– Не знам. Но искам да опитам. Ако ти искаш.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше дъщеря ми Мария:
– Мамо, добре ли си? Не съм те чувала от два дни…
– Добре съм, Мария – отвърнах бързо. – Просто… срещнах стар приятел.
– Пак ли си сама на пазара? Внимавай с тежките торби! И не забравяй да вземеш хляб!
Затворих телефона и погледнах Петър.
– Децата винаги ще ме виждат като майка им. Никога няма да разберат…
Той хвана ръката ми.
– А ти как искаш да те виждат? Като жена или само като майка?
В този момент автобусът пак дойде. Този път се качихме заедно.
Вкъщи вечерта седях дълго пред прозореца с чаша чай и гледах светлините на София. В главата ми ехтеше въпросът на Петър: „А ти как искаш да те виждат?“
Може би е време да престана да се крия зад самотата и навиците си. Може би е време да бъда отново жена, а не само майка и баба.
Как мислите – има ли възраст за ново начало? Или просто трябва да приемем самотата като част от живота си?