Пет години по-късно: „Да им опростим дълга“, каза мъжът ми

— Не мога да повярвам, че пак говорим за това, Иване! — гласът ми трепери, докато стискам чашата с чай, а погледът ми се забива в масата. — Пет години минаха, пет! И все още не са ни върнали парите.

Иван въздъхва тежко и се обръща към мен с уморен поглед. — Хана, това са моите родители. Знаеш колко им беше трудно тогава. Не можем ли просто да им простим дълга?

Сърцето ми се свива. Всяка дума на Иван е като игла. Помня онзи ден толкова ясно — беше студено, а аз държах малката Елица на ръце, люлеех я и гледах как свекърва ми, госпожа Мария, нервно върти ключовете на вилата между пръстите си.

— Ханче, миличка, знам, че не е удобно, но ако можеш да помогнеш… — гласът ѝ беше мек, почти плачлив. — Покривът протече, а нямаме за ремонта. Ще ти върнем всичко до лятото, обещавам!

Тогава не се поколебах. Бяхме спестили парите от майчинството ми и малко отстрани — за черни дни. Иван ме гледаше с благодарност, а аз се чувствах добра снаха. Семейството е най-важно, нали така казват всички?

Но лятото дойде и си отиде. После още едно. И още едно. Всяка Коледа, когато се събирахме около масата във вилата — същата тази вила с новия покрив — усещах как думите заседват в гърлото ми. „Ще ви върнем парите скоро“, казваше свекърва ми с усмивка, а свекър ми само кимаше мълчаливо.

Междувременно животът ни не стана по-лесен. Елица порасна, тръгна на градина, после на училище. Аз се върнах на работа, но Иван остана без работа за няколко месеца. Платихме ремонта на колата, после се появиха разходи за зъболекар и уроци по пиано за Елица. Спестяванията изчезнаха.

— Иванe — прошепвам сега, — това не е просто заради парите. Чувствам се предадена. Ти знаеш ли какво е да броиш стотинки в магазина и да си спомняш как парите ти стоят в нечий чужд джоб?

Той ме гледа дълго, после се изправя и започва да крачи из стаята.

— Мама и татко са възрастни хора вече. Не искам да ги притискам. А и… те са ни семейство.

— А ние? Ние не сме ли семейство? — гласът ми се пречупва.

В този момент телефонът звъни. На дисплея пише „Мама Мария“. Поглеждам към Иван — той само вдига рамене.

— Здравей, Ханче! Как сте? — гласът ѝ е бодър.

— Добре сме — отвръщам сухо.

— Ами… мислех си дали няма да дойдете този уикенд на вилата? Ще правим баница с тиква! Елица много я обича…

В този миг усещам как гневът ми кипи под повърхността.

— Мамо Мария, ще дойдем, но трябва да поговорим сериозно — казвам твърдо.

— Ох… добре, миличка. Всичко наред ли е?

— Ще поговорим на място.

Затварям телефона и усещам как Иван ме гледа с укор.

— Защо трябва да го правиш толкова драматично?

— Защото никой друг не го прави! — избухвам аз. — Защото всички се преструват, че нищо не се е случило!

В събота тръгваме към вилата. Пътят е познат — минаваме покрай полето със слънчогледи, после завиваме към селото. Вилата блести с новия си покрив, а дворът е подреден до последния стрък трева.

Свекърва ми ни посреща с усмивка и прегръдка. Свекър ми носи дърва за огрев и кимва приветливо.

След обяда сядаме в хола. Елица играе с кучето навън.

— Мамо Мария — започвам внимателно, — знаеш защо сме тук.

Тя замръзва за миг, после въздиша тежко.

— Знам, Ханче… Знам. Много ни е неудобно. Просто… все не стигат парите. Пенсиите са малки…

— А за новата ограда? За новия телевизор? — прекъсвам я аз.

Тя навежда глава.

— Понякога човек прави грешки… Не сме забравили дълга ви. Просто… не можем сега.

Иван мълчи. Аз усещам как сълзите напират в очите ми.

— Мамо Мария — казвам тихо, — тези пари бяха за нашето бъдеще. За Елица. За нас като семейство.

Тя ме поглежда с тъга.

— Ще ви върнем всичко… някой ден.

На връщане в колата Иван мълчи дълго. После казва:

— Може би наистина трябва да им простим дълга…

Поглеждам го невярващо.

— А кой ще ни прости нашите жертви? Кой ще ни върне спокойствието?

Вечерта лежа будна и се питам: Кога семейството означава подкрепа и кога означава жертва? Дали прошката е сила или слабост? Как бихте постъпили вие?