Майка ми живее в лукс, а аз броя стотинките: Защо не вижда болката ми?

– Пак ли ядете само хляб и леща? – гласът на майка ми пронизва тишината в малката ни кухня. Стоя до прозореца, стискам телефона с потни ръце и гледам как Петър се опитва да нахрани Алекс, който днес пак отказва да яде.

– Мамо, не е толкова зле – опитвам се да звуча спокойно, но гласът ми трепери. – Просто… Алекс пак е болен, а Петър работи допълнително, за да покрием сметките.

– Петър! – изсумтява тя. – Този твой мъж е пълен неудачник! Ако беше избрала някой като хората, сега щеше да живееш като мен. Виж ме – всеки месец на почивка, нова кола… А ти? Броиш стотинките за хляб.

Затварям очи. Болката се надига в гърдите ми като вълна. Не знам кое ме боли повече – думите ѝ или фактът, че донякъде са истина. Наистина броим стотинките. Наистина понякога се чудя дали ще стигнат парите до края на месеца. Но не мога да ѝ кажа това.

Петър ме поглежда – очите му са уморени, но пълни с обич. Протяга ръка и докосва рамото ми.

– Не ѝ обръщай внимание – прошепва. – Знаеш, че за нея парите са всичко.

Но как да не обръщам внимание? Как да не ме боли, когато майка ми живее в просторен апартамент в центъра на София, а аз се чудя дали ще имаме пари за лекарствата на Алекс? Когато тя публикува снимки от Малдивите, а аз не съм излизала от квартала от месеци?

Вечерта, след като Алекс заспива, сядаме с Петър на кухненската маса. Той брои последните банкноти от заплатата си.

– Ще стигнат ли за тока? – питам тихо.

– Ще стигнат – казва той, но не ме гледа в очите.

– Може би трябва да потърся работа – прошепвам. – Някаква надомна… Ще се справя с Алекс.

Петър поклаща глава.

– Не искам да се претоварваш. Знам колко ти е трудно с него през деня.

– Ами ако не издържим? Ако не успеем?

Той ме прегръща силно.

– Ще издържим. Заедно сме.

На следващия ден майка ми пак звъни. Този път дори не поздравява:

– Видях снимки на Петър във фейсбук – пак с онзи стар пуловер! Не ти ли е неудобно? Какво ще кажат хората?

– Мамо, моля те… – започвам, но тя вече е в стихията си.

– Ако беше слушала мен, щеше да си омъжена за адвокат или лекар! А сега какво? Синът ти болен, мъжът ти беден… Това ли искаше от живота?

Сълзите ми се стичат безшумно по бузите. Алекс се буди и започва да плаче. Прекъсвам разговора и се втурвам към него. Прегръщам го силно, усещам топлината му и си повтарям: „Това е моето семейство. Това е моят избор.“

Вечерта Петър донася вкъщи малка торбичка с ябълки – подарък от колега. Сядаме тримата на пода и ядем ябълки, смеем се на смешките на Алекс. За миг забравям всичко – упреците на майка ми, празния хладилник, умората.

Но после идва нощта. Лежа будна и мисля: защо майка ми не може да види колко се стараем? Защо за нея парите са по-важни от щастието ни? Защо не разбира колко много обичам Петър и Алекс?

На следващия ден решавам да ѝ пиша съобщение:

„Мамо, знам, че искаш най-доброто за мен. Но моля те, спри да упрекваш Петър. Той прави всичко по силите си за нас. А аз съм щастлива с него и с Алекс.“

Тя не отговаря цял ден. Вечерта получавам кратко съобщение:

„Щом така си решила…“

Седя дълго пред телефона. Чувствам се виновна и облекчена едновременно. Може би никога няма да ме разбере напълно. Може би ще продължи да живее в своя свят на лукс и предразсъдъци.

Но аз имам своето семейство. Имам любовта на Петър и усмивката на Алекс. Имам силата да продължа напред.

Понякога се питам: Дали някога ще дойде денят, в който майка ми ще види истинската стойност на нашия живот? Или парите винаги ще бъдат по-важни от любовта?