Маската на мълчанието: Един ден в софийското метро

– Госпожо, моля ви, сложете си маската! – гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках. В метрото беше задушно, а напрежението между хората се усещаше като електричество във въздуха. Беше вторник сутрин, влакът беше пълен, а аз закъснявах за работа. Пред мен стоеше възрастна жена – може би на около седемдесет – с побеляла коса и очи, които гледаха някъде през мен.

Тя ме погледна с леко раздразнение и въздъхна:
– Момче, не ми се диша с тая маска. Не виждаш ли, че съм възрастна?

– Всички сме уморени, но правилата са за всички – отвърнах аз, усещайки как гневът ми се надига. Около нас хората се преструваха, че не чуват, но видях как няколко чифта очи се стрелнаха между мен и жената. Една майка придърпа детето си по-близо до себе си.

– А ти кой си да ми казваш какво да правя? – гласът ѝ потрепери, но в него имаше твърдост.

– Просто искам да се чувстваме в безопасност. Баба ми почина от COVID миналата година. Не искам да загубя още някого – казах го по-тихо, почти шепнешком, но думите ми сякаш отекнаха в тясното пространство.

В този момент влакът спря рязко на станция „Сердика“. Вратите се отвориха и за миг всички замръзнахме. Жената ме изгледа още веднъж, после бавно извади маската от чантата си и я сложи. Погледна ме с очи, пълни с болка и нещо като срам.

– Не знаеш какво е да си сам – прошепна тя. – Синът ми живее в Германия. Не съм го виждала от две години. Маската… тя ми напомня колко съм сама.

Не знаех какво да кажа. Чувствах се виновен и ядосан едновременно – на нея, на себе си, на целия свят. Влакът потегли отново, а аз се опитах да избегна погледите на останалите пътници.

До мен застана мъж на средна възраст с работнически дрехи. Той тихо каза:
– Момче, понякога трябва да оставим хората да дишат. Не всичко е черно-бяло.

– Ами ако някой се разболее? – попитах го аз.

Той сви рамене:
– Животът е риск. Но и без човечност не струва нищо.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми:
– Къде си? Пак ли закъсняваш? Знаеш ли колко се тревожа за теб?

– Добре съм, мамо – излъгах. – Просто… имам тежък ден.

Затворих и усетих как гърлото ми се свива. Спомних си последния разговор с баба ми преди да почине – беше по телефона, защото не можех да я видя в болницата. Тогава ѝ обещах, че ще се грижа за хората около мен.

Влакът спря на „НДК“ и жената слезе. Преди да излезе, се обърна към мен:
– Благодаря ти, че ти пука. Но понякога болката е по-голяма от страха.

Останах сам сред непознати лица. Чувах приглушени разговори: „Прав ли беше момчето?“ „Ами жената?“ „Всеки има право…“

Когато стигнах до работата си в „Младост“, не можех да се отърся от случката. Цял ден мислех за тази жена – за самотата ѝ, за страха ѝ, за моята загуба и нуждата да контролирам нещо в този хаотичен свят.

Вечерта разказах на майка ми какво се случи. Тя ме прегърна:
– Понякога най-важното е просто да изслушаш другия.

Седя сега сам в стаята си и се чудя: Дали направих правилното нещо? Или понякога желанието ни да защитим себе си ни прави слепи за болката на другите? Какво бихте направили вие?