Майка ми срещу жена ми: Когато любовта към семейството се превърна в изпитание

– Не можеш просто да я поканиш тук, без да ми кажеш! – гласът на жена ми, Мария, трепереше от гняв и обида. Стоеше в коридора, с дъщеря ни на ръце, а очите ѝ хвърляха светкавици към мен.

– Тя е майка ми, Мария! Искаше само да види внучката си… – опитах се да се оправдая, но думите увиснаха във въздуха като тежък облак.

В този момент майка ми, леля Станка, стоеше неловко до вратата, с букет карамфили и пакет памперси. Усмихваше се неуверено, сякаш не разбираше защо атмосферата е толкова нажежена.

– Аз само за малко… – прошепна тя, но Мария вече беше обърнала гръб и се прибра в спалнята, затваряйки вратата с трясък.

Така започна всичко. Може би трябваше да предвидя, че ще стане така. Но след седмици безсънни нощи, плачещо бебе и напрежение вкъщи, просто исках да зарадвам майка си. Тя беше настоявала да присъства на раждането – „Това е мое право!“, повтаряше тя по телефона. Но Мария категорично отказа: „Това е нашият момент. Не искам никой друг.“

Майка ми прие това като лична обида. Спря да ми говори за няколко дни, а после започна да праща съобщения: „Не забравяй кой те е отгледал!“, „Тази жена те държи под чехъл!“

В деня, когато я поканих, Мария беше излязла за малко до аптеката. Майка ми пристигна с такси, облечена с най-хубавата си рокля и с торба подаръци. Когато Мария се върна и ги завари заедно в хола, усетих как всичко се срутва.

– Защо не ме попита? – попита ме тя по-късно през сълзи. – Това е нашият дом! Нашето дете!

Не знаех какво да кажа. Винаги съм бил любимият син на майка ми. След като баща ми почина, останахме само двамата. Тя ме отгледа сама, работеше на две места, за да мога да уча в София. Винаги съм ѝ бил благодарен. Но когато се ожених за Мария, сякаш нещо се пречупи между тях. Майка ми не прие никога напълно жена ми – все намираше кусури: „Не готви като хората“, „Много е студена“, „Не ти угажда“.

Мария пък беше твърда – държеше на границите си и не позволяваше на никого да ѝ се меси в живота. Когато забременя, отношенията им станаха още по-напрегнати. Майка ми настояваше да идва всеки ден, да помага, да нарежда какво и как трябва да правим. Мария се затвори още повече.

След случката с неканеното посещение напрежението вкъщи стана непоносимо. Мария почти не ми говореше. Майка ми звънеше всеки ден и ме караше да ѝ разказвам всичко за бебето: „Как спи? Как яде? Защо не я водиш при мен?“

Една вечер седнахме с Мария на кухненската маса. Дъщеря ни спеше в другата стая.

– Или ще поставиш граници на майка си, или ще си тръгна – каза тя тихо, но категорично.

– Не мога просто така… Тя е сама… – прошепнах аз.

– А аз? Аз съм сама тук с теб! – очите ѝ се напълниха със сълзи. – Искам спокойствие за детето ни! Не мога повече така.

Тази нощ не мигнах. Чувствах се разкъсан между двете най-важни жени в живота си. На сутринта взех телефона и позвъних на майка ми.

– Мамо… трябва да поговорим.

– Какво има, сине?

– Не можеш повече да идваш без покана. Трябва да уважаваш Мария и нашето семейство.

Настъпи тишина от другата страна.

– Значи тази жена ти е по-важна от мен? След всичко, което съм направила?

– Не е въпрос на това кой е по-важен… Просто трябва да има ред.

Майка ми затвори телефона без дума повече.

След този разговор не ми говори цяла седмица. Аз се чувствах виновен пред всички – пред нея, пред Мария, пред себе си. Вкъщи беше тихо, но напрежението все още висеше във въздуха.

Един ден получих съобщение от майка ми: „Когато пораснеш истински, ще разбереш какво е болка.“

Понякога се чудя дали постъпих правилно. Дали можех да намеря друг начин? Дали някога ще успея да събера семейството си без тази вечна борба за надмощие?

А вие как бихте постъпили? Може ли човек да бъде добър син и добър съпруг едновременно?