Майчин инстинкт: Как намерих гласа си срещу властната си свекърва

— Не така, Мария! Не така се прави мусака! — гласът на госпожа Димитрова проряза кухнята като нож. Стоях с престилка, ръцете ми трепереха над тавата, а Иван се беше скрил в хола, уж че гледа новините. Беше петък вечер, а аз за пореден път се чувствах като гост в собствения си дом.

— Мамо, моля те, остави Мария да готви както знае — опита се Иван да ме защити, но думите му увиснаха във въздуха. Госпожа Димитрова само го изгледа строго и продължи да ръси наставления.

Това не беше първият път. Още откакто се оженихме, тя настояваше да ни „помага“ — с пари, с храна, с мебели. В началото бях благодарна. Родителите ми са от малко село до Пловдив и не можеха да ни помогнат много. Но с времето разбрах: всяка помощ идваше с цена. Ако тя ни купеше нова пералня, после пред всички съседи щеше да каже: „Ако не бях аз, още щяха да перат на ръка.“ Ако донесеше буркани със зимнина, после щеше да натяква: „Моята туршия е по-хубава от всичко, което Мария може да направи.“

Веднъж, когато Иван беше болен, тя дойде без предупреждение и започна да подрежда шкафовете ми. Намери дневника ми и го прочете. После ми каза: „Не е хубаво една жена да си записва такива неща. По-добре да се грижиш за мъжа си.“

Всяка вечер заспивах със свито сърце. Чувствах се малка, безгласна, сякаш животът ми не беше мой. Иван ме обичаше, но не знаеше как да се противопостави на майка си. А аз? Аз се страхувах да не го загубя, ако кажа нещо.

Една неделя сутрин госпожа Димитрова дойде с торба продукти и започна да нарежда:

— Ще направим баница за Иван! Ти не знаеш как се прави истинска баница.

— Мамо, Мария може сама — опита пак Иван.

— Ти мълчи! — сряза го тя.

Погледнах я. В очите ѝ видях не само властност, но и страх — страх да не изгуби сина си. Изведнъж ме обзе гняв. Не към нея, а към себе си. Защо ѝ позволявах да ме тъпче? Защо мълчах?

— Госпожо Димитрова — казах тихо, но твърдо — това е моят дом. Оценявам помощта ви, но имам нужда сама да правя грешки и да се уча. Моля ви, уважавайте пространството ми.

Тя ме изгледа така, сякаш съм я ударила. Иван замръзна.

— Какво каза? — прошепна тя.

— Казах, че имам нужда от вашето уважение повече от вашата баница — отвърнах.

Настъпи тишина. Сърцето ми блъскаше в гърдите. За първи път казвах това на глас.

Тя остави торбата на масата и си тръгна без дума повече. Иван дойде при мен и ме прегърна.

— Гордея се с теб — каза той тихо.

След този ден нещата не станаха веднага по-лесни. Госпожа Димитрова беше обидена и известно време не идваше. Но после започна да звъни по телефона — първо на Иван, после и на мен. Постепенно започна да пита дали може да помогне, вместо просто да се появява и да нарежда.

Понякога все още има напрежение. Но вече знам: ако не защитя себе си, никой няма да го направи вместо мен. Научих се да казвам „не“ без вина и „да“ без страх.

Сега често си мисля: колко жени в България живеят в сянката на свекървите си? Колко от нас мълчат от страх да не развалят мира? А дали истинският мир не идва тогава, когато намерим гласа си?

Какво мислите вие? Имате ли сили да кажете „стига“ на някой, който прекрачва границите ви?