Къщата на илюзиите: Историята на едно семейство между мечтите и истината

– Защо пак мълчиш, Мария? – гласът на Петър отекна в празната кухня, докато аз нервно въртях чашата с чай в ръцете си. Беше късен ноемврийски следобед, а децата – Виктор и Елица – се караха заради дистанционното в хола. Въздухът беше натежал от неизказани думи и стари обиди.

Погледнах го. Беше същият онзи Петър, с когото преди години преписвахме по математика в осми клас. Тогава ми се струваше най-забавният човек на света. Сега обаче между нас стоеше нещо огромно и невидимо – като стената, която строихме заедно около новата ни къща.

– Не мълча – отвърнах тихо. – Просто не знам какво да кажа вече.

Петър въздъхна тежко и се облегна на стола. – Всички мислят, че сме щастливи. Родителите ти разправят наляво-надясно как сме построили къщата за Виктор и Елица, че ще живеят тук с нашите внуци. А аз… аз се чувствам като гост в собствения си дом.

Погледнах през прозореца към двора, където преди две години копахме основите с баща ми и чичо Георги. Тогава всички съседи се събираха да помагат – кой носеше тухли, кой вареше кафе. Майка ми разказваше на всички как „нашата Мария ще живее тук с Петър и децата, а може и някой ден Виктор да доведе снаха“. Сякаш животът ми беше написан предварително от друг.

– Помниш ли как започна всичко? – попита Петър внезапно. – Когато ти предложих да се оженим, ти каза „да“ без да се замислиш.

– Тогава вярвах, че любовта е достатъчна – признах си. – Че ако сме заедно, всичко ще се нареди.

Той се засмя горчиво. – А сега? Какво мислиш сега?

Замълчах. Истината беше, че не знаех. Чувствах се като актриса в пиеса, която не разбирам. Всеки ден въртях пералнята, готвех супа за децата, ходех на работа в общината и вечер се прибирах уморена до смърт. Петър работеше по строежите, често закъсняваше, а когато се прибираше, беше изнервен и затворен.

– Мамо! Елица ме удари! – извика Виктор от хола.

– Не съм! Той ме дърпа за косата! – отвърна Елица.

Станах механично и отидох да ги разтърва. Погледнах ги – две малки копия на нас с Петър, а очите им пълни със същото недоумение като моето.

Вечерта седнахме с Петър на терасата. Въздухът беше студен, но не ни се прибираше вътре.

– Мария, мислиш ли, че сбъркахме? – прошепна той.

– Не знам – отвърнах честно. – Може би просто сме уморени. Или може би никога не сме знаели какво значи да бъдеш семейство.

Той замълча дълго.

– Знаеш ли какво казаха нашите вчера? Че сме построили тази къща заради децата, но всъщност сме я построили заради хорското мнение. Да покажем на всички колко сме успели.

– А ти какво мислиш?

– Мисля… че никога не съм искал голяма къща. Исках само да сме заедно. Но сякаш колкото повече строяхме, толкова повече се отдалечавахме един от друг.

Погледнах го в тъмното. За първи път от месеци видях в очите му болка, а не гняв.

– Може би трябва да спрем да слушаме другите – казах тихо. – Да започнем да слушаме себе си.

На следващия ден майка ми дойде на гости. Донесе баница и започна да подрежда кухнята сякаш още живея при нея.

– Марийче, защо изглеждаш толкова уморена? Петър пак ли е бил на работа до късно? Знаеш ли колко хора ви завиждат за тази къща? Всички казват: „Ето ги Мария и Петър – пример за младо семейство!“

Погледнах я и усетих как гневът ми кипва под повърхността.

– Мамо, не всичко е както изглежда отвън. Понякога… понякога се чувствам сама тук.

Тя ме погледна изненадано.

– Как така сама? Имаш мъж, деца, дом! Какво повече ти трябва?

– Може би просто малко разбиране – прошепнах.

Тя поклати глава и въздъхна: – Вие младите все искате нещо повече…

След като си тръгна, седнах на пода в детската стая и заплаках тихо. Децата спяха, а аз се чувствах по-самотна от всякога.

Вечерта Петър ме прегърна за първи път от месеци.

– Ще опитаме ли пак? – попита той тихо.

– Ще опитаме – отвърнах аз през сълзи. – Но този път не заради другите. Заради нас.

Сега пиша тези редове и се чудя: Колко често строим къщи за хорското мнение, вместо домове за душите си? Колко често забравяме кои сме в опита да бъдем „примерно семейство“?

А вие… някога усещали ли сте се чужди в собствения си дом?