Сребърната коса на малкия Борис: Чудото и болката в нашето семейство

— Госпожо Георгиева, трябва да поговорим — гласът на акушерката беше тих, но в него се усещаше напрежение. Държах новородения си син в ръце, а очите ми се пълнеха със сълзи. Не от радост, а от страх. Борис беше толкова малък, а косата му — сребърна като първия сняг по Витоша.

— Какво му има? — прошепнах, докато гледах как лекарите се споглеждат над главата му. Мъжът ми, Петър, стоеше до мен, пребледнял като платно.

— Не знаем още. Ще направим изследвания — каза доктор Иванова и се опита да ми се усмихне окуражително. Но усмивката ѝ беше изкуствена, а ръцете ѝ трепереха.

Първите дни след раждането бяха кошмар. Майка ми пристигна от Пловдив и още щом видя Борис, се прекръсти три пъти.

— Господи, Мария, това дете е белязано! — прошепна тя и ме погледна с онзи укорителен поглед, който познавам от дете.

— Мамо, моля те! Това е моят син! — извиках през сълзи.

Петър не каза нищо. Стоеше до прозореца и пушеше цигара след цигара, въпреки че беше забранено в болницата. Виждах как се бори със себе си — дали да ме прегърне или да избяга.

В следващите седмици животът ни се превърна в поредица от болнични коридори, изследвания и шепоти зад гърба ни. „Виж я тая, детето ѝ е като старец!“, „Дали не е проклятие?“, „Може би е болест…“ — думите на съседките ни режеха по-дълбоко от всяка диагноза.

Една вечер, когато Борис беше на месец, седяхме с Петър в кухнята. Той наля ракия и ми подаде чашата.

— Мислиш ли, че ще го приемат другите деца? — попита той тихо.

— Не знам… Но аз ще го обичам такъв, какъвто е. — Гласът ми трепереше.

— А ако започнат да го тормозят? Ако го сочат с пръст? — Петър удари по масата.

— Ще го научим да бъде силен! — извиках. — Ще му покажем, че различното не е страшно!

Той ме погледна дълго, после избухна:

— А ако не успеем? Ако го съсипем?

Тогава разбрах — страхът ни беше по-голям от любовта. Или поне така изглеждаше тогава.

Минаха месеци. Борис растеше здраво дете, но косата му оставаше сребърна. Всяка разходка в парка беше изпитание. Хората спираха, зяпаха го, някои дори го снимаха тайно с телефоните си. Веднъж една жена се приближи и попита:

— Това перука ли е?

— Не — отвърнах студено. — Това е неговата коса.

— Горкото дете… — поклати глава тя и си тръгна.

В детската градина нещата станаха още по-трудни. Още първия ден чух как едно момченце каза:

— Мамо, виж го! Той е като Дядо Коледа!

Децата се смееха, а Борис стоеше сам в ъгъла. Вечерта вкъщи ме попита:

— Мамо, защо не съм като другите?

Сълзите ми потекоха сами.

— Защото си специален, Борко. Бог те е направил такъв.

— А защо тогава никой не иска да играе с мен?

Не знаех какво да кажа. Прегърнах го силно и обещах на себе си, че ще направя всичко възможно да бъде щастлив.

С времето започнахме да търсим подкрепа. Намерихме група във Фейсбук за родители на деца с албинизъм и други редки състояния. Там срещнах хора като нас — уплашени, объркани, но борещи се за децата си.

Един ден реших да напиша пост в групата „Майки от София“:

„Здравейте! Аз съм Мария Георгиева и имам син със сребърна коса. Не е болен, не е прокълнат — просто е различен. Моля ви, научете децата си да приемат различното.“

Постът стана вирусен. Получих стотици съобщения — някои окуражаващи, други изпълнени с омраза и неразбиране.

— Защо трябва да натрапвате детето си? — пишеше една жена.

— Браво за смелостта! — подкрепяше друга.

В този момент разбрах колко дълбоки са предразсъдъците у нас. Но също така видях и светлина — хората започнаха да говорят за различието, за приемането.

Сега Борис е на пет години. Косата му блести на слънцето като чисто сребро. Има няколко приятели в градината — деца на майки от групата ми във Фейсбук. Все още има погледи и шушукания по улицата, но вече не ме болят толкова.

Понякога се питам: ако бяхме в друга държава, щеше ли Борис да бъде приет по-лесно? Или навсякъде хората се страхуват от различното?

Но най-важното е друго: научих се да обичам безусловно. И да вярвам, че чудесата са сред нас — стига да имаме очи да ги видим.

А вие как бихте реагирали на мястото ми? Щяхте ли да защитите детето си или щяхте да се скриете от света?