Това не е човекът, за когото се омъжих: Историята на Виктор и Алекса
„Не мога повече така, Алекса! Всичко ти е криво, всичко ти е накриво! Дори кафето не можеш да направиш като хората!“ – думите на Виктор отекнаха в малката ни кухня, докато близнаците Ария и Ясен се караха за последната филия хляб. Стоях до мивката с чаша кафе в ръка и усещах как ръцете ми треперят. Не беше заради кафето. Беше заради него. Защото това не беше човекът, за когото се омъжих преди осем години.
Преди време Виктор ме гледаше с очи, пълни с обожание. Смеехме се до късно вечер, разхождахме се по софийските улици, мечтаехме за дом и деца. Когато се родиха близнаците, мислех, че сме най-щастливото семейство на света. Но после майка му – леля Мария – започна да идва все по-често. Първо уж да помага с децата, после да ми показва как „правилно“ се готви мусака, как се сгъват дрехите, как се възпитават деца.
„Алекса, не така! Я дай да ти покажа!“, казваше тя и изтръгваше лъжицата от ръцете ми. Виктор стоеше отстрани и мълчеше. Понякога дори кимаше одобрително. С времето започна да повтаря думите ѝ: „Майка ми казва, че не трябва така да говориш на Ария“, „Майка ми смята, че Ясен трябва да ходи на плуване, а не на рисуване“.
Вечерите ни станаха студени. Сядахме на масата и мълчахме. Аз броях минутите до лягане, той – до поредната забележка. „Пак си забравила да купиш кисело мляко“, „Защо си облякла Ясен с тази блуза?“, „Ария пак е с разрошена коса“. Всяко дребно нещо беше повод за критика.
Една вечер не издържах. „Викторе, какво става с нас? Защо всичко ти е проблем?“, попитах го тихо, докато децата спяха.
Той въздъхна тежко и ме погледна така, сякаш съм му чужда. „Не знам… Просто… всичко ме дразни. Ти ме дразниш. Не си същата.“
„И ти не си същият“, прошепнах аз.
На следващия ден леля Мария дойде още по-рано от обикновено. Влезе без да почука и веднага започна да подрежда кухнята. „Алекса, не виждаш ли колко е разхвърляно? Как може така да живеете?“
Стиснах зъби и излязох на балкона. Сълзите ми потекоха сами. Чувах как Виктор ѝ казва: „Остави я, майко, тя така или иначе не разбира.“
Започнах да се чувствам като гостенка в собствения си дом. Децата усещаха напрежението – Ария стана по-затворена, Ясен започна да се буди нощем с плач. Опитвах се да говоря с Виктор, но той все повече се затваряше в себе си или излизаше с приятели.
Една неделя реших да отида при майка ми в Пловдив за няколко дни с децата. Имах нужда от въздух. Когато му казах, той само сви рамене: „Прави каквото искаш.“
В Пловдив усетих колко съм изтощена. Майка ми ме прегърна и каза: „Дете мое, не можеш да носиш всичко сама.“
Поговорихме дълго. Разказах ѝ всичко – за Виктор, за леля Мария, за това как вече не знам коя съм.
„Трябва да говориш с него открито“, каза тя. „Или ще намерите път един към друг, или ще трябва да решиш дали този живот е за теб.“
Когато се върнах в София, Виктор ме посрещна студено.
„Добре ли си прекарала?“, попита сухо.
„Да“, отвърнах кратко.
Седнахме на масата след като приспах децата.
„Викторе, не мога повече така. Или ще говорим като хората и ще опитаме да оправим нещата, или…“
Той ме прекъсна: „Или какво?“
„Или ще трябва да си тръгна“, казах тихо.
Той замълча дълго. После каза: „Може би ще е по-добре така.“
Светът ми се срина. Но някъде дълбоко в себе си усетих облекчение. Може би най-накрая щях да мога да дишам.
Сега седя сама в тишината на апартамента ни и гледам снимките от времето, когато бяхме щастливи. Питам се – кога изгубихме себе си? Кога позволихме на чужди думи и очаквания да разрушат любовта ни?
Може ли една майка толкова силно да влияе на брака на сина си? Или просто Виктор никога не е бил човекът, за когото мислех?
Какво бихте направили в моята ситуация? Щяхте ли да останете или бихте избрали себе си?