Синът ми и съседката – битката между майчината любов и страха от загуба

– Не мога да го позволя, Иван! – гласът ми трепереше, докато стоях пред него в хола ни, а слънцето се прокрадваше през пердетата и осветяваше лицето му. Той ме гледаше с онзи поглед, който познавах от бебе – упорит, но и раним. – Мамо, обичам я. Защо не можеш просто да се радваш за мен? – прошепна той, сякаш се страхуваше да не събуди спомените, които ни деляха.

Бях на четиридесет и две, когато го родих. След години на безплодие, отчаяние и молитви в църквата „Света Неделя“, Иван беше моят отговор от Бога. Отгледах го сама, след като баща му ни напусна още преди да проходи. Всичко, което имах, вложих в него – любовта си, времето си, мечтите си. И сега… сега той искаше да се ожени за Мария – съседката от третия етаж, която познавах от дете. Мария, която винаги беше различна – шумна, дръзка, с онзи поглед на човек, който не се страхува от нищо.

– Мамо, тя ме прави щастлив. Не разбираш ли? – настояваше Иван.
– Не я познаваш истински! – извиках аз. – Тя е… тя е непостоянна! Виждала съм я с други момчета! Как можеш да вярваш, че ще бъде вярна?
– Това са само слухове! – гневно отвърна той. – Ти винаги слушаш какво казват другите!

В този момент усетих как стените на апартамента ни се стесняват. Спомних си всички вечери, в които го чаках да се прибере от училище; всички болести, които преболедувахме заедно; всички празнини, които запълвах с неговото присъствие. А сега трябваше да го споделя… или по-лошо – да го изгубя.

Седнах на дивана и зарових лице в ръцете си. Сълзите ми капеха по старата покривка на масата. Чух как Иван излиза от стаята и затваря вратата тихо зад себе си. Останах сама със страховете си.

На следващия ден Мария ме посети. Дойде с домашен сладкиш и усмивка, която не можех да приема.
– Госпожо Петрова, знам, че ви е трудно… Но аз наистина обичам Иван. Не искам да ви го отнемам.
– Не можеш да разбереш – прекъснах я аз. – Ти имаш майка, знаеш какво е…
– Знам – каза тя тихо. – Но и аз имам право на щастие. Искам да бъдем семейство.

Видях сълзи в очите ѝ и за миг се почувствах виновна. Но после си спомних как я видях миналата година с онзи младеж от квартала – смях се високо пред блока ни. Как можех да поверя сина си на нея?

Дните минаваха в тягостно мълчание. Иван се прибираше късно, а аз стоях будна до прозореца и гледах към светлините на София. Понякога чувах смеха им долу пред входа и сърцето ми се свиваше от ревност и страх.

Една вечер Иван се върна по-рано.
– Мамо… – започна той колебливо. – Решихме да се оженим през лятото. Ще направим малка сватба в Банкя, само с най-близките.
– Не мога да дойда – казах тихо.
Той ме погледна така, както никога досега – с болка и разочарование.
– Значи избираш страха пред мен?

Тези думи ме удариха като шамар. Прекарах нощта без сън. Спомних си майка ми – как винаги казваше: „Децата не са твои, те са на живота.“ Но как да го пусна? Как да приема, че вече не съм центърът на неговия свят?

Денят на сватбата дойде. Стоях сама в кухнята, когато телефонът звънна.
– Мамо… Моля те, ела. Не мога без теб.
Гласът му беше отчаян. Сълзите ми потекоха отново.

Облякох най-хубавата си рокля и тръгнах към Банкя. Когато пристигнах, видях Иван и Мария пред малката църква – държаха се за ръце и ме чакаха. Мария дойде при мен и ме прегърна силно.
– Благодаря ви, че дойдохте – прошепна тя.

Докато гледах как синът ми казва „да“, разбрах: любовта не е притежание. Любовта е свобода.

Но все още ме боли. Всяка вечер се питам: сгреших ли някъде? Можех ли да го подготвя по-добре за живота? Или просто трябваше да го обичам повече?

Кажете ми… Вие бихте ли могли да пуснете детето си? Или страхът винаги ще бъде по-силен от любовта?