Когато изгоних сина си и снаха си от дома – и най-накрая се почувствах свободна

– Мамо, пак ли ще ни натякваш за тока? – гласът на Мария пронизваше въздуха като нож. Стоях в кухнята, стискайки чашата с чай, докато ръцете ми леко трепереха. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката в Люлин.

– Не натяквам, просто… сметките са високи този месец – опитах се да прозвуча спокойно, но в гласа ми прозираше умората от безкрайните спорове.

Димитър, синът ми, седеше на масата с телефон в ръка. Дори не ме погледна. – Ще ти дадем парите, мамо. Само да ни преведат заплатите. – Този отговор го чувах вече четвърти месец.

Преди година, когато Димитър и Мария останаха без квартира, ги поканих у дома. „Само за месец-два, докато си стъпят на краката“, казах на приятелката си Силвия по телефона. Но месеците се изнизаха като пясък между пръстите ми, а те все още бяха тук – с багажа си, с навиците си, с претенциите си.

В началото се радвах, че домът ми е пълен с живот. Готвех любимите им ястия – мусака за Димитър, пиле с ориз за Мария. Но скоро започнаха дребните търкания: кой ще измие чиниите, кой ще плати сметките, защо няма достатъчно място в хладилника. Всяка вечер се прибирах от работа и усещах как напрежението ме задушава.

Една вечер Мария влезе в стаята ми без да почука:
– Може ли да говорим? – попита тя с онзи тон, който използваше, когато искаше нещо.
– Кажи.
– Мисля, че трябва да сложиш още един рафт в банята. Нямаме къде да си държим козметиката.

Погледнах я и усетих как нещо в мен се пречупва. Този апартамент беше моят дом. Аз го изплащах с години. Аз боядисвах стените, аз сменях дограмата. А сега се чувствах като гостенка в собствения си живот.

Силвия ми беше казала: „Трябва да им поставиш граници!“. Но как да го направя? Винаги съм се страхувала да не ги нараня. След развода с баща му Димитър беше всичко за мен. Чувствах вина, че не успях да му дам пълноценно семейство. Може би затова му позволявах всичко – дори когато ме боли.

Седмица по-късно намерих бележка на хладилника: „Мамо, купи мляко и яйца“. Подпис: Мария. Не „може ли“, не „ако имаш възможност“. Просто заповед.

Тогава избухнах. Вечерта ги събрах в хола:
– Искам да поговорим сериозно – започнах с треперещ глас.
Димитър въздъхна:
– Пак ли?
– Да, пак! Защото не мога повече така! Това е моят дом и аз повече няма да търпя това отношение!
Мария ме погледна с презрение:
– Ако ти пречим толкова много, кажи го направо!
– Пречите ми! – извиках аз. – Пречите ми да дишам! Пречите ми да бъда себе си! Чувствам се като чужденка в собствения си дом!

Настъпи тишина. Димитър стана бавно:
– Значи ни гониш?
Погледнах го през сълзи:
– Да… Моля ви да си намерите квартира до края на месеца.

Тази нощ не мигнах. Слушах как шепнат в стаята си, как Мария плаче тихо. На сутринта Димитър не ми каза „добро утро“. Излязоха без дума.

Следващите седмици бяха най-тежките в живота ми. Чувствах се чудовище. Каква майка гони детето си? Каква жена остава сама по собствен избор? Но постепенно започнах да усещам облекчение. Всяка сутрин ставах и правех кафе само за себе си. Вечер гледах любимите си сериали без да се притеснявам дали някой ще се разсърди за дистанционното.

Димитър и Мария намериха квартира в Надежда. Първите месеци почти не ми се обаждаха. Болеше ме тяхното мълчание, но знаех, че трябва да устоя на решението си.

Една вечер Димитър дойде сам:
– Мамо… извинявай – каза тихо. – Не разбирах колко ти е било трудно.
Прегърнах го през сълзи:
– И аз съжалявам… Но трябваше да го направя. За себе си.

Сега живея сама, но вече не се чувствам самотна. Научих се да казвам „не“. Научих се да пазя себе си от собственото си чувство за вина.

Понякога се питам: Колко още майки живеят така – жертвайки себе си заради децата си? И кога най-сетне ще повярваме, че имаме право на собствен живот?