След болницата: Когато родителите ти затворят вратата

– Не искам повече да те виждам! – думите на майка ми отекнаха в коридора на болницата като шамар. Стоях с куфара си, стиснала ръката на Петър, съпруга ми, а сърцето ми се свиваше от болка. Бях изписана след тежка операция, още слаба, но най-страшното не беше физическата болка, а това, че родителите ми – хората, които ме бяха отгледали с толкова грижа – сега ме гледаха като чужда.

– Мамо, моля те… – гласът ми трепереше. – Не разбираш ли, че имам нужда от вас?

– Не! – баща ми се намеси рязко. – Ти си направи избора. Отиде при него, въпреки че ти казахме да не го правиш. Сега си носи последствията.

Петър стоеше до мен, мълчалив, с поглед вперен в пода. Знаех, че се чувства виновен, макар вината да не беше негова. Всичко започна преди две години, когато решихме да се оженим. Родителите ми не го одобряваха – „не е от нашата черга“, „няма стабилна работа“, „семейството му е бедно“… Все думи, които ме караха да се чувствам като малко дете, което не може само да избира бъдещето си.

Въпреки всичко ги поканихме на сватбата. Не дойдоха. Мама плака по телефона, баща ми затвори без да каже и дума. Мислех, че с времето ще приемат Петър, че ще разберат колко ме обича и как се грижи за мен. Но вместо това отношенията ни станаха още по-студени.

Когато се разболях и трябваше да постъпя в болница за операция на жлъчката, Петър беше до мен денонощно. Родителите ми дойдоха само веднъж – донесоха ми плодове и няколко списания, но през цялото време говореха само за себе си и за това как съм ги разочаровала. Не попитаха как се чувствам, не ме прегърнаха.

След операцията очаквах поне малко съчувствие. Вместо това получих ултиматум: „Или се връщаш у дома и оставяш Петър, или забрави, че имаш семейство.“

Не можех да повярвам. Винаги съм била послушната дъщеря – отличничка в училище, студентка по фармация, никога не съм им противоречала. Но сега… Сега трябваше да избирам между тях и човека, когото обичам.

Избрах Петър. Не защото не обичам родителите си, а защото заслужавам уважение към избора си. Но цената беше висока.

След изписването се прибрахме в малкия ни апартамент в Люлин. Петър се опитваше да ме развесели – готвеше любимата ми супа топчета, купи ми цветя от пазара. Но аз не можех да спра да мисля за мама и татко. Всяка вечер гледах снимките ни от детството – как ме държат за ръка на морето, как ме прегръщат на първия учебен ден… Какво стана с тези хора? Какво ги промени толкова?

Една вечер телефонът звънна. Номерът беше скрит. Вдигнах с треперещи ръце.

– Здравей… – чух гласа на майка ми.

– Мамо! – извиках през сълзи.

– Обади се само да ти кажа… Не ни търси повече. За нас вече не съществуваш.

Линията прекъсна. Седнах на пода и заплаках като дете.

Петър ме намери така – сгърчена от болка, с мокро лице и празен поглед.

– Ще мине… – прошепна той и ме прегърна силно.

Минаха месеци. Опитвах се да започна нов живот – върнах се на работа в аптеката, срещах се с приятелки, но празнотата остана. На Коледа изпратих картичка на родителите си – без отговор. На рождения ден на мама звъннах – никой не вдигна.

Понякога се питах дали не сгреших. Дали трябваше да се подчиня? Но после виждах Петър – как ме гледа с обич, как се грижи за мен… И знаех, че не мога да живея в лъжа.

Една неделя следобед седяхме на балкона с чаша чай и гледахме как децата играят долу пред блока.

– Мислиш ли някога ще ни простят? – попита Петър тихо.

– Не знам… Може би времето ще излекува раните. А може би никога няма да бъда пак тяхната дъщеря.

Понякога си представям как един ден ще почукат на вратата ни. Ще ме прегърнат и ще кажат: „Извинявай.“ Но знам, че това може никога да не се случи.

Останахме сами срещу света – двама души срещу предразсъдъците и гордостта на едно поколение. Болката е огромна, но любовта ни е по-силна.

Кажете ми… Вие бихте ли простили? Бихте ли направили първата крачка към хората, които са ви отхвърлили? Или понякога трябва просто да продължим напред без тях?