Излъган от собствената си майка: Истината за откраднатото наследство

– Не може да бъде! – изкрещях, когато видях банковото извлечение. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми блъскаше като лудо. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките на Люлин, а аз стоях в хола на нашия апартамент, стиснал листа, който щеше да промени живота ми.

Майка ми, Елена, стоеше срещу мен с кръстосани ръце и поглед, който не можех да разчета. Винаги е била силна жена – работеше като счетоводителка в малка фирма, отгледа ме сама след смъртта на татко. Но сега, когато истината излезе наяве, сякаш пред мен стоеше непознат човек.

– Какво си направила? – гласът ми беше пресипнал.

Тя не отговори веднага. Погледна през прозореца, после към мен. – Трябваше да го направя, Даниеле. Не разбираш… – прошепна тя.

– Не разбирам?! Това са парите от наследството на татко! Пари, които той остави за мен! Как можа?

В този момент сякаш целият ми свят се срина. Винаги съм вярвал на майка си. След като татко почина от инфаркт преди три години, тя беше моят стълб. Но сега се оказваше, че докато аз се борех с мъката и се опитвах да завърша университета, тя е теглила пари от сметката ми. Без да ми каже. Без да попита.

– Не знаеш какво беше… – започна тя тихо. – След като баща ти си отиде, всичко се стовари върху мен. Дълговете му, ипотеката… Не можех да се справя сама.

– Защо не ми каза? Защо не поговори с мен? – очите ми се напълниха със сълзи.

– Ти беше дете още! Не исках да те тревожа. Мислех, че ще успея да върна парите преди да разбереш.

– Но не си ги върнала! – извиках аз. – Изхарчила си всичко! Как можа да ми причиниш това?

Тя се разплака. За първи път я виждах толкова безпомощна. Седна на дивана и скри лице в ръцете си.

– Прости ми, Даниеле… Просто не знаех какво друго да направя.

В този момент в главата ми нахлуха спомени – как майка ми ме водеше на училище, как ме прегръщаше след кошмарите през нощта, как работеше до късно, за да имаме храна на масата. И въпреки всичко това… тя ме беше излъгала.

Седнах срещу нея и дълго мълчахме. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Какво още не знам? Колко още тайни има между нас? Мога ли някога пак да ѝ вярвам?

На следващия ден отидох при леля Мария – сестрата на баща ми. Тя винаги е била откровена с мен.

– Знаех си, че нещо не е наред – каза тя, когато ѝ разказах всичко. – Баща ти беше оставил тези пари специално за теб. Искаше да имаш сигурност, ако нещо се случи с него.

– А сега ги няма… – прошепнах аз.

– Пари се изкарват, Даниеле. Но доверието… то трудно се връща.

Върнах се у дома объркан и ядосан. Майка ми ме чакаше в кухнята с чаша чай и подпухнали очи.

– Говорих с леля Мария – казах студено.

– Знам… Тя ми се обади.

Настъпи тягостно мълчание.

– Ще ти върна парите – каза тя тихо. – Ще работя допълнително, ще взема заем… Само ми дай време.

– Не става въпрос само за парите! – избухнах аз. – Ти ме излъга! Измами ме! Как мога пак да ти вярвам?

Тя се разплака отново. Аз излязох на балкона и запалих цигара – нещо, което бях спрял преди година. Гледах светлините на София и се чудех как животът може да се преобърне за един миг.

Следващите седмици бяха ад. Живеехме като непознати под един покрив. Майка ми ходеше на две работи – сутрин в офиса, вечер чистеше в близкия супермаркет. Аз работех по дипломната си работа и избягвах всякакви разговори с нея.

Една вечер я чух да говори по телефона:

– Не знам как ще му го върна… Той вече не ми вярва… Да, знам, че сбърках…

Сърцето ми се сви. За първи път осъзнах колко сама е останала майка ми след смъртта на татко. Колко тежко ѝ е било да носи всичко сама.

Минаха месеци. Постепенно започнахме да си говорим отново – първо за дреболии, после за по-сериозни неща. Но раната остана. Всяка вечер преди да заспя се питах: Мога ли някога пак да ѝ вярвам напълно? Или тази пукнатина ще остане завинаги между нас?

Сега, година по-късно, все още изпитвам болка и гняв. Майка ми върна част от парите, но доверието ни вече не е същото. Понякога я гледам и си мисля: Ако тя не беше моя майка, щях ли някога да ѝ простя?

А вие как бихте постъпили? Може ли човек да прости такова предателство или някои рани никога не зарастват?