Под тежестта на греха: Историята на едно българско семейство между истината и любовта

— Мамо, кой е оставил тези деца на прага ни? — гласът на дъщеря ми Виктория трепереше, докато държеше за ръка малкото момченце, а до нея стоеше по-голямо момиченце с разрошени коси и огромни, изплашени очи.

Беше три през нощта. Дъждът блъскаше по керемидите на старата ни къща в края на селото. Станах от леглото с усещането, че нещо необратимо се е случило. Когато отворих вратата, видях двете деца – мокри до кости, с кални обувки и ранички на коленете. До тях стоеше Виктория, а зад нея – мъжът ми Петър, който мълчаливо стискаше юмруци.

— Не можем да ги оставим тук! — извиках аз, докато Петър вече се канеше да затвори вратата.

— Не са наша работа! — процеди той през зъби. — Утре ще се обадим в социалните.

— Мамо, моля те… — прошепна Виктория и ме погледна така, както само дете може да гледа майка си, когато светът рухва.

В този миг разбрах — няма връщане назад. Вкарах децата вътре. Дадох им сухи дрехи, стоплих им супа и ги сложих да спят до Виктория. През цялата нощ не мигнах. Чувах как Петър нервно крачи из кухнята, а в главата ми ехтеше въпросът: какво ще стане с нас?

На сутринта селото вече знаеше. Баба Мария от съседната къща беше видяла всичко през прозореца си и до обяд половината село говореше за „онези циганчета“, които сме прибрали. На пазара жените ме гледаха накриво. В магазина касиерката ме попита:

— Ами ако са болни? Ако са крадци?

— Те са просто деца — отвърнах тихо, но вътре в мен бушуваше буря.

Петър не говореше с мен дни наред. Вечер седеше пред телевизора, а аз се опитвах да разбера кои са тези деца. По-голямото момиче се казваше Елица, а братчето ѝ — Крис. Родителите им били заминали за Германия „да работят“, но никой не знаеше къде са. Баба им починала преди месец. Останали сами в една схлупена къща на края на селото.

Виктория ги прие като свои брат и сестра. Играеха заедно в двора, учеха уроци вечер край печката. Но Петър не можеше да преглътне случилото се.

— Ти не разбираш ли? Ще ни изгонят от селото! Ще ни намразят! — крещеше той една вечер, когато децата вече спяха.

— Какво да направя? Да ги изхвърля навън? — сълзите ми се стичаха по бузите.

— Това не са нашите деца! — удари по масата той.

— А чии са тогава? На никого ли?

Седмици наред живяхме като на война. Селото ни отбягваше. Дори родната ми сестра Силвия спря да идва на гости.

— Ще си навлечеш само беди — каза ми тя по телефона. — Помисли за Виктория!

Но аз вече не можех да се откажа. Всяка вечер гледах как Елица гали косата на Крис преди сън и си мислех за майка им — къде ли е тя? Какво ли изпитва?

Една сутрин социалните дойдоха. Две жени с папки и строги лица седнаха в кухнята ни.

— Госпожо Георгиева, знаете ли какво поемате върху себе си? Това са чужди деца. Законът е ясен.

— А законът човещината ли е? — попитах ги аз.

Те ме погледнаха така, сякаш съм луда. Започнаха проверки, разпити, идваха всеки вторник. Петър ставаше все по-отчужден. Една вечер го чух да говори с баща си:

— Ще си тръгна, ако тя не ги махне оттук.

Сърцето ми се сви. Не можех да избера между мъжа си и децата. Но вече бях избрала — без дори да го осъзная.

Минаха месеци. Елица започна да ходи на училище с Виктория. Крис проговори отново — първите му думи бяха „мамо“. За първи път от години се почувствах истински жива.

Петър си тръгна една вечер без дума. Остави бележка: „Не мога повече.“

Селото ме заклейми окончателно. Но аз останах с трите деца и с новата си истина — че семейството не е кръв, а избор.

Сега пиша тази история и се питам: Дали щастието може да се изгради върху чуждото нещастие? Или точно това изпитание ни прави истинско семейство?

Какво бихте направили вие? Щяхте ли да изберете любовта пред страха?