Когато домът ми вече не е мой: Историята на една българска майка
– Мамо, няма друг начин. Ще се нанесем при вас, докато не си стъпим на краката – гласът на Петър звучи решително, почти безапелационно. Стоя в кухнята, ръцете ми треперят над чашата с чай, а сърцето ми бие така силно, че се чудя дали той го чува през телефона.
– Петре, но… – опитвам се да кажа нещо, но думите заседват в гърлото ми. Вече усещам как стените на дома ми се свиват около мен.
– Няма „но“, майко. Нали ти винаги си казвала, че семейството е най-важно? – прекъсва ме той. – И без това къщата е голяма, а и един ден ще е и моя.
Затварям телефона и се обръщам към Иван. Той стои до прозореца, гледа към двора и дъвче устната си – знак, че е нервен.
– Иванe, не можем ли да поговорим с Петър? Да му обясним, че и ние имаме нужда от спокойствие? – питам тихо.
– Какво да му кажем? Че не искаме да помагаме на децата си? – отвръща той с уморен глас. – Ще си помислят, че сме егоисти.
– А нашият живот? Нашите нужди? – почти прошепвам.
Той само вдига рамене. Знам го – няма да се противопостави на сина ни.
Седмица по-късно къщата вече не е същата. Петър и жена му Мария внасят кашони, детските играчки се разпиляват по пода, а внучката ми Виктория пищи от радост, че има нова стая. Аз стоя в ъгъла на хола и се чувствам като гостенка в собствения си дом.
– Бабо, къде са ми книжките? – пита ме Виктория.
– В кашона до шкафа, мило – отговарям и се усмихвам насила.
Мария минава покрай мен със забързаната походка на човек, който вече се чувства у дома.
– Може ли да преместим масата в кухнята? Така ще има повече място за всички – казва тя и дори не чака отговор.
Петър влиза след нея, носи още кашони и хвърля поглед към мен:
– Мамо, ще свикнеш. Всичко ще е наред.
Но нищо не е наред. Вечер Иван гледа телевизия с Петър, обсъждат футбол и политика, а аз седя сама в спалнята и слушам смеха им. Чувствам се невидима. Всяка сутрин Мария прави кафе и оставя чашите немити в мивката. Децата тичат из къщата, викат, скачат по дивана. Аз събирам разпилени чорапи и парченца хляб от пода.
Една вечер не издържам. Седим всички на масата за вечеря. Петър говори за работата си, Мария за новата детска градина на Виктория. Аз мълча.
– Мамо, защо си толкова тиха? – пита Петър.
Поглеждам го право в очите:
– Защото не знам дали още имам място тук.
Настъпва тишина. Иван ме гледа изненадано, Мария свива устни. Петър въздъхва:
– Мамо, това е и твоя къща. Просто сега ще сме повече хора.
– Но никой не ме попита дали съм готова за това – казвам тихо.
– Мислехме, че ще се зарадваш на децата – намесва се Мария.
– Радвам се… Но имам нужда от спокойствие. От време за себе си. От уважение към нашия дом и нашите навици – гласът ми трепери.
Петър изглежда раздразнен:
– Все пак един ден всичко това ще е мое! Не разбирам защо правиш проблем от нищо!
Иван мълчи. Знам, че му е трудно да избере страна.
След тази вечер нещата стават още по-напрегнати. Мария започва да подрежда кухнята по свой вкус. Слага нови пердета без да ме пита. Петър сменя каналите на телевизора без да се интересува какво гледам аз. Всяка вечер усещам как гласът ми става все по-тих, а присъствието ми – все по-незабележимо.
Една сутрин намирам Иван в градината. Седнал е на пейката и гледа към старата ябълка.
– Не мога повече така – казвам му тихо.
Той въздъхва:
– Знам… Но какво да направим? Те са ни деца…
– А ние? Кога ще сме важни ние?
Той ме прегръща неловко. За първи път от години плача пред него.
Вечерта събирам смелост и сядам с Петър и Мария на масата.
– Искам да поговорим сериозно – започвам. – Обичам ви всички, но този дом е и мой. Имам нужда от уважение към навиците ми, към пространството ми. Не мога да бъда просто прислужница или фон във вашия живот.
Петър изглежда объркан:
– Мамо…
– Ако ще живеем заедно, трябва да има правила. Иначе ще се изгубим като семейство.
Мария мълчи дълго:
– Разбирам те… Ще опитаме да се съобразяваме повече.
Не знам дали ще стане по-лесно. Но поне казах какво чувствам.
Понякога се питам: Кога родителите престават да бъдат важни за собствените си деца? И ако домът вече не е мой, къде тогава е моето място?