Между две майки: Сърце, разкъсано между дълга и любовта
„Не можеш да го държиш така! Ще му изкривиш ръчичката!“ – гласът на майка ми пронизваше въздуха като нож. Стоях в малката кухня на панелката ни в Люлин, с бебето на ръце, а сълзите ми вече се стичаха по бузите. Свекърва ми, леля Станка, седеше на дивана и цъкаше неодобрително с език. Димитър беше излязъл за цигари – или просто за да избяга от поредния скандал.
„Майко, моля те…“ – прошепнах, но тя вече беше започнала да подрежда бурканите с компоти по свой ред, сякаш това щеше да подреди и живота ми.
„Ти не знаеш как се гледа дете! Аз отгледах теб и брат ти сама, без никой да ми помага!“ – продължи тя, а аз се чувствах все по-малка и по-безсилна.
Леля Станка не остана по-назад: „В нашето семейство децата не се оставят да плачат! Трябва да го носиш постоянно, иначе ще стане нервен като баща си.“
Стиснах зъби. Вече не знаех коя съм. Бях ли майка? Бях ли съпруга? Или просто някакъв посредник между две жени, които воюваха за надмощие през мен?
Димитър се върна и хвърли ключовете на масата. „Пак ли се карате? Не мога повече!“, изкрещя той и излезе на балкона. Чух как запали цигарата си с треперещи ръце.
Вечерта, когато всички заспаха, седнах до прозореца с чаша студено кафе. Гледах светлините на София и се чудех как стигнах дотук. Преди година мечтаехме за дом, за семейство. Сега имахме само шум, обвинения и празни джобове.
Парите не стигаха. Димитър беше останал без работа след съкращенията във фирмата. Аз бях в майчинство – 650 лева на месец. Майка ми настояваше да се върна на работа: „Ще го гледам аз! Ти трябва да помагаш на мъжа си!“ Леля Станка пък твърдеше обратното: „Майката трябва да си е у дома! Пари ще намерим.“
А аз? Аз просто исках някой да ме попита как се чувствам.
Една сутрин Димитър не издържа. „Не мога повече с твоите майки! Или ги махаш, или си тръгвам!“ – очите му бяха пълни със сълзи, но гласът му беше твърд като камък.
„Това са нашите семейства… Не мога просто да ги изхвърля…“, прошепнах аз.
„А мен можеш ли?“
Тогава разбрах – губех всичко. Себе си, брака си, спокойствието на детето си.
Започнах да се затварям в себе си. Престанах да говоря с майка ми по телефона. Свекърва ми идваше все по-рядко. Димитър започна да работи каквото намери – разнасяше пици вечер, за да има за памперси.
Една вечер го намерих седнал до леглото на сина ни, с глава в ръцете.
„Извинявай… Не знам какво да правя вече…“, прошепна той.
Седнах до него и за първи път от месеци го прегърнах истински.
„И аз не знам… Но трябва да спрем да слушаме всички други. Това е нашето дете. Нашият живот.“
На следващия ден казах на майка ми: „Мамо, обичам те, но имам нужда да бъда майка по свой начин.“ Тя ме изгледа така, сякаш я бях предала.
Свекърва ми също не прие добре: „Ще видиш ти! Като сбъркаш нещо, пак при мен ще дойдеш!“
Но за първи път от много време усетих лекота. Започнахме да правим малки неща само тримата – разходки в парка, домашни вечери без гости и съвети.
Постепенно синът ни стана по-спокоен. Димитър започна нова работа като техник в сервиз. Аз намерих сили да уча онлайн и след година започнах работа като счетоводителка.
Семействата ни още понякога се намесват. Понякога пак плача нощем от умора и страх дали ще се справя. Но вече знам – гласът ми има значение.
Понякога се питам: Колко от нас живеят чужд живот само защото се страхуват да разочароват близките си? А вие – имали ли сте сили да кажете „стига“ и да изберете себе си?