Когато децата ти обърнат гръб: Изповедта на една българска майка

– Мамо, защо ни остави? – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях в средата на хола, стиснала чантата си, докато синът ми Георги гледаше през прозореца, сякаш се опитваше да избяга от всичко това. В този момент разбрах, че болката от развода не е само моя – тя беше разкъсала и тях.

Преди шест месеца напуснах съпруга си Петър. След години на изневери и емоционално насилие, най-накрая намерих сили да си тръгна. Не беше лесно – в малкия ни град край Пловдив всички знаеха всичко за всеки. Слуховете се носеха по-бързо от вятъра, а майка ми все повтаряше: „Търпи, дете, заради децата.“ Но аз вече не можех да търпя. Всяка вечер се прибирах вкъщи с усещането, че се давя. Петър ме унижаваше пред децата, крещеше ми за най-малкото нещо, а после излизаше и се прибираше призори, ухаещ на чужд парфюм.

Когато най-накрая събрах смелост да кажа „Стига!“, вярвах, че децата ще ме разберат. Но те не го направиха. Виктория беше на 16, Георги – на 13. За тях светът рухна. „Татко каза, че ти си виновна!“, изкрещя Георги една вечер, когато се опитах да му обясня защо се изнасям. „Ти ни разруши семейството!“

В първите седмици след развода се чувствах като призрак в собствения си живот. Хората ме гледаха с укор, съседките шушукаха зад гърба ми. Дори в магазина жената на касата ме попита: „Ама как можа да оставиш такъв мъж?“ Никой не знаеше истината – никой не виждаше синините по душата ми.

Децата останаха при Петър – той настояваше, че може да им осигури по-добър живот. Имаше по-голяма заплата, къщата беше на негово име. Аз се преместих в малка гарсониера под наем, обзаведена с мебели от втора ръка. Всяка вечер заспивах сама, прегръщайки снимката на децата.

Опитвах се да им звъня, да ги каня през уикендите. Понякога идваха, но стояха мълчаливи, втренчени в телефоните си. Виктория веднъж прошепна: „Мамо, татко каза, че си имала друг.“ Сърцето ми се сви – лъжите на Петър бяха по-силни от истината ми.

Една неделя реших да ги заведа на разходка до Бачковския манастир. По пътя Георги мълчеше, а Виктория слушаше музика със слушалки. Опитах се да започна разговор:
– Знаете ли колко често идвах тук като малка? Баба ви винаги палеше свещ за здраве.
– Не ни интересува! – избухна Георги. – Защо просто не ни оставиш на мира?

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да им показвам колко ме боли.

Вечерта след като ги върнах при Петър, той ми звънна:
– Не ги тормози повече! Те не искат да са с теб.
– Петре, моля те… Те са ми деца!
– Ти сама си го избра.

Седнах на пода и заплаках. Чувствах се предадена не само от него, но и от собствените си деца. Всяка майка мечтае децата ѝ да я обичат безусловно. А аз… аз бях станала чудовището в техните очи.

Започнах да ходя на работа като продавачка в кварталната бакалия. Парите стигаха едва за сметките и хляба. Колежката ми Мария веднъж ме прегърна:
– Недей да се предаваш! Децата ще пораснат и ще разберат.
Но аз не бях сигурна. Всяка вечер се питах: „Ами ако никога не ми простят?“

Една вечер Виктория ми писа съобщение: „Мамо, татко каза, че ще ни спре да те виждаме.“ Отговорих ѝ: „Обичам те повече от всичко.“ Но тя не отговори повече.

Минаха месеци. На рождения ден на Георги му изпратих подарък – нова топка за футбол. Той я върна с бележка: „Не искам нищо от теб.“

Започнах да пиша писма до децата – писма, които никога не изпратих. В тях разказвах за болката си, за любовта си към тях, за страха си да ги загубя завинаги.

Един ден майка ми дойде на гости.
– Дете мое – каза тя тихо, – може би трябваше да изтърпиш още малко…
– Не мога повече! – извиках аз. – Не мога да живея в лъжа!
– Но децата…
– Ами аз? Кой ще помисли за мен?

В този момент осъзнах колко дълбоко е вкоренено в нашето общество убеждението, че жената трябва да търпи всичко заради децата и семейството. Но кой мисли за болката на майката? За нейните мечти и страхове?

Сега стоя сама в малкия си апартамент и пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Може би има и други майки като мен – майки, които са избрали себе си пред лъжата и страха.

Понякога се питам: Ще ми простят ли някога децата ми? Ще разберат ли защо избрах свободата пред страха? Какво бихте направили вие на мое място?