„Ти трябва да ми прехвърлиш всичко! Защо ѝ повярва? Тя те мами!“ — Историята на една майка, останала сама

„Ти трябва да ми прехвърлиш всичко! Защо ѝ повярва? Тя те мами!“ — гласът на сина ми Виктор проряза тишината в кухнята като нож. Беше късна зима, навън снегът се сипеше тежко по прозорците на панелката ни в Люлин. Дъщеря ми Мария вече спеше, сгушена в одеялото си, а аз стоях до котлона, стискайки чашата с чай така силно, че кокалчетата ми побеляха.

Не знам кога точно започна всичко да се разпада. Може би още преди години, когато съпругът ми Георги започна да се прибира все по-късно, а телефонът му беше винаги с обърнат екран надолу. Знаех, че нещо не е наред, но не исках да го призная. Докато един ден просто ми се обади и каза: „Няма да се върна. Влюбих се в друга.“

Тогава светът ми се срина. Останах сама с двете си деца — Виктор, който вече беше студент в Софийския университет, и малката Мария, която още ходеше на детска градина. Първите седмици след раздялата бяха като мъгла — не помня как съм ставала сутрин, как съм водила Мария на градина или как съм готвила вечеря. Само помня тишината в апартамента и погледа на Виктор — пълен с обвинение и болка.

С времето започнах да се събирам отново. Намерих си допълнителна работа като чистачка в един офис наблизо, за да можем да свързваме двата края. Мария беше моето слънце — всяка нейна усмивка ми даваше сили. Виктор обаче ставаше все по-студен и затворен. Рядко говореше с мен, а когато го правеше, беше само за пари или за това как баща му ни е изоставил.

Преди няколко месеца се запознах с една жена — Елена, майка на дете от групата на Мария. Започнахме да си говорим пред градината, после тя ме покани на кафе у тях. Оказа се много мила и разбираща — слушаше ме, когато никой друг не го правеше. Тя ми предложи помощ — каза, че има познат адвокат и може да ми помогне с документите за развода и за прехвърлянето на апартамента само на мое име, за да сме защитени аз и децата.

Когато споделих това на Виктор, той избухна. „Не разбираш ли, че тя те използва? Сигурно иска апартамента! Всички са такива! Ти си наивна!“ — крещеше той една вечер, докато Мария спеше в другата стая. Аз се опитвах да му обясня, че Елена просто иска да помогне, че не всички хора са като баща му. Но Виктор не искаше да слуша.

Скоро след това започнаха истинските проблеми. Георги спря да плаща издръжка. Телефонът му беше изключен, а новата му жена — някаква секретарка от офиса му — не позволяваше да говорим с него. Парите не стигаха за нищо. Една вечер намерих Виктор да рови из чекмеджетата ми. „Търся нотариалните актове! Трябва да ми ги дадеш! Аз ще оправя всичко! Не може ти да решаваш!“

Почувствах се предадена от собствения си син. „Викторе, аз съм ти майка! Защо мислиш, че ще направя нещо лошо?“ — попитах през сълзи.

„Защото ти вярваш на всеки! Виж какво стана с татко! Сега тази Елена ще ти вземе всичко! Аз трябва да поема контрола!“ — очите му горяха от гняв и страх.

Оттогава отношенията ни станаха още по-напрегнати. Виктор настояваше да подпиша пълномощно на негово име за апартамента. Заплашваше ме, че ако не го направя, ще напусне университета и ще замине при баща си. Аз отказвах — не защото не му вярвах, а защото усещах как страхът го заслепява.

Една вечер седяхме мълчаливо на масата в кухнята. Чувах само тиктакането на часовника и тежкото му дишане.

— Мамо… — прошепна той най-накрая. — Не мога повече така… Чувствам се безсилен. Всичко се разпада…

— Знам, мило… И аз… Но трябва да вярваме един на друг. Иначе как ще оцелеем?

Той избухна в плач — за първи път от години го виждах толкова уязвим. Прегърнах го силно и двамата плакахме дълго.

Сега живеем само аз и Мария. Виктор замина при баща си във Варна — каза, че има нужда от време далеч от мен и от София. Понякога ми пише кратки съобщения: „Добре съм.“ „Мария как е?“ Но знам, че между нас остана пропаст.

Понякога се чудя дали сбърках някъде по пътя — дали трябваше да бъда по-строга или по-мека; дали трябваше да вярвам повече или по-малко на хората около мен.

Сега всяка вечер седя сама в кухнята със студен чай и си мисля: Кога семейството ни се разпадна? Има ли шанс някога пак да бъдем заедно? Какво бихте направили вие на мое място?