Цял живот в чужбина заради децата, а сега съм излишна в собствения си дом

– Мамо, не може ли да останеш още малко при леля Стефка? Тук е тясно, децата имат нужда от стаята ти…

Гласът на дъщеря ми Елица трепери, но не от съчувствие, а от неудобство. Стоя на прага на апартамента ѝ в Люлин, с куфарите до краката си, а в гърдите ми се надига буца. В този момент осъзнавам – не съм добре дошла. Не и тук, не и сега. След трийсет години в Италия, където чистих къщи и гледах възрастни хора, за да изпращам пари у дома, сега съм излишна в собствения си живот.

Върнах се преди месец. Бях си представяла как ще седим всички заедно на масата – аз, Елица, синът ми Петър и внуците. Ще разказвам истории от младостта си, ще готвя любимите им манджи. Но реалността ме удари като шамар. Елица работи до късно, мъжът ѝ е все недоволен, а децата – две момчета на по 15 и 17 – ме гледат като досадна гостенка. Петър живее във Варна, уж има просторен апартамент, но все намира причина да не мога да остана при него: „Мамо, сега ремонтираме“, „Мамо, жената е болна“, „Мамо, ще ти е по-удобно при Елица“.

Седя в кухнята на леля Стефка – стара приятелка от детството ми. Тя ме гледа със съжаление:
– Защо не останеш тук за постоянно? Децата ти са големи вече…
– Не искам да съм в тежест на никого – отвръщам тихо.

Всяка вечер мисля за годините в чужбина. Как миех подове до късно през нощта, как броях стотинки за билет до вкъщи. Как изпращах всяка спестена левче за нови обувки на Елица или учебници за Петър. Как мечтаех един ден да се върна и да живея с тях под един покрив. Купих им по един апартамент – на Елица в София, на Петър във Варна. Всичко беше за тях.

Понякога си мисля – дали не сбърках? Дали не ги разглезих? Дали не ги научих да приемат всичко за даденост?

Една вечер Елица се обажда:
– Мамо, ще минем с децата да те видим.
Сърцето ми подскача от радост. Приготвям баница, купувам сладкиши. Когато идват, момчетата са залепени за телефоните си. Елица бърза:
– Мамо, само за малко сме. После имаме тренировка.
Сядаме около масата. Опитвам се да разказвам истории от Италия, но никой не слуша. След половин час си тръгват.

Оставам сама с мислите си. Пиша съобщение на Петър:
– Сине, кога ще мога да дойда при вас?
Отговорът идва след два дни:
– Мамо, сега не е удобно. Ще ти се обадя.

Веднъж не издържах и казах на Елица:
– Защо се държите така? Аз ви дадох всичко!
Тя ме погледна уморено:
– Мамо, ние сме ти благодарни. Но животът ни е различен. Не можем да върнем времето назад.

Плаках цяла нощ. Спомних си как като малка Елица ме прегръщаше и казваше: „Мамо, никога не ме оставяй!“ А сега…

Леля Стефка ме намира сутринта с подпухнали очи.
– Не се измъчвай толкова – казва тя. – Децата са такива днес.
– А аз? Аз каква съм? – питам я. – Майка или просто банкомат?

Започнах да излизам сама из квартала. Виждам други жени като мен – върнали се от чужбина, самотни, с празни ръце и още по-празни сърца. Говорим си на пейката пред блока:
– И аз така – казва Мария. – Дъщерята не ме иска у тях. Само когато има нужда от пари се обажда.
– А моят син дори не ми честити рождения ден – добавя Иванка.

Вечер пиша писма до себе си. Питам се: Защо така стана? Къде сбъркахме ние, майките?

Една сутрин получавам обаждане от Петър:
– Мамо, ще дойда до София за два дни по работа. Може ли да остана при теб?
Сърцето ми се свива от радост и болка едновременно.
– Разбира се, сине! Ще ти приготвя любимите кюфтета.

Когато идва, виждам колко е уморен и отчужден.
– Как си? – питам го плахо.
– Добре съм… Мамо… Знам, че ти е трудно… Но аз не мога да ти дам това, което търсиш…
– Какво търся? Само малко обич…
Той мълчи дълго:
– Свикнахме без теб… Не знаем как да бъдем семейство вече.

След като си тръгва, оставам още по-сама. Разбирам – годините далеч са ни отчуждили завинаги.

Сега седя на прозореца и гледам как залязва слънцето над панелните блокове. Питам се: Дали някой ден ще разберат колко струва една майчина жертва? Или ще остана просто спомен от миналото им?

Кажете ми – заслужих ли тази самота? Ако можехте да върнете времето назад, бихте ли избрали друг път?