Дадох всичките си спестявания, за да помогна на Петър – и това промени целия ни блок
– Мишо, ти пак ли си с тези стари маратонки? – гласът на мама трепери от раздразнение, докато се опитва да ми върже връзките. Аз гледам в пода и стискам в ръка малката синя кутийка, в която са всичките ми спестявания от рождения ден. Днес навършвам шест години, а в джоба ми дрънкат точно 42 лева и 50 стотинки – подаръци от баба, дядо и леля Снежи.
Но мислите ми са другаде. Вчера видях Петър да стои сам на люлките до блока. Очите му бяха зачервени, а дрехите – още по-износени от моите. Когато го попитах какво става, той само сви рамене и каза: „Тате пак е без работа. Мама плаче всяка вечер.“
– Мамо, мога ли да дам парите си на Петър? – изстрелвам въпроса, преди да съм се уплашил от собствения си кураж.
Мама ме гледа така, сякаш съм казал нещо невъзможно. После въздъхва тежко.
– Мишо, това са твоите пари. Ти решаваш. Но помисли добре – ти също имаш нужди.
В този момент татко влиза в кухнята. Чува разговора и се намръщва.
– Какви са тия глупости? Пари не се дават ей така! Научи се да ги цениш! – гласът му е строг и студен.
Сърцето ми се свива. Но аз вече съм решил.
След училище хващам Петър за ръка и го водя до нашия вход. Изваждам кутийката и му я подавам.
– Това е за теб. Купете си храна… или каквото ви трябва.
Петър ме гледа с огромни очи. После започва да плаче. Прегръща ме силно и шепне: „Благодаря ти, Мишо…“
Вечерта мама разбира какво съм направил. Този път не се кара. Само ме прегръща дълго и тихо плаче в косата ми.
На следващия ден историята вече е обиколила целия блок. Баба Мария от първия етаж оставя торба с продукти пред вратата на Петър. Съседът чичо Жоро, който винаги мърмори за шумните деца, слага плик с пари в пощенската им кутия. Дори строгата леля Цвета от третия етаж носи дрехи за малкия му брат.
Но не всички са доволни. Вечерта татко се връща от работа и започва да вика:
– Защо всички говорят за нашето семейство? Защо трябваше да се месиш? Сега всички ще мислят, че сме наивници!
Мама го прекъсва:
– Михаил направи нещо добро! Научи се да бъдеш човек!
Татко тряска вратата и излиза. Аз стоя в ъгъла и се чудя дали съм сгрешил.
Дните минават, а блокът ни става по-различен. Хората започват да си помагат повече – разменят си храна, дрехи, дори играчки. Петър вече не е сам на люлките. Усмихва се повече, а майка му започва работа като чистачка в близкото училище – чичо Жоро я препоръчал.
Една вечер татко се прибира уморен и сяда до мен на дивана.
– Мишо… – гласът му е тих – …може би не съм бил прав. Понякога човек трябва да даде, за да получи нещо по-голямо.
Поглеждам го с надежда. Той ме прегръща неловко.
Вече не мисля толкова за парите си. По-важно ми е, че Петър има какво да яде и че хората около нас са станали по-добри.
Понякога се питам: ако едно дете може да промени цял блок с едно малко действие, защо възрастните толкова често забравят какво е да бъдеш човек? Как мислите – струва ли си да дадеш всичко за един приятел?