Между две врати: Майка, снаха и дъщеря в един български дом

– Мамо, пак ли ще ми казваш как да си подреждам кухнята? – гласът на снаха ми, Ивелина, прозвуча остро, докато държеше ножа над дъската за рязане. В този момент осъзнах, че вече не съм желана тук. Стоях в ъгъла на малката кухня в панелката на сина ми – Николай, и се чувствах като излишен предмет.

– Не искам да ти казвам нищо, Иве – прошепнах, но тя вече беше обърнала гръб. Николай седеше пред телевизора и се преструваше, че не чува. Откакто се ожени за Ивелина, домът му сякаш стана чужд за мен. Дори внучката ми, малката Мария, ме гледаше с онзи особен поглед на дете, което усеща напрежението между възрастните.

Вечерта легнах на разтегателния диван в хола и се загледах в тавана. Спомних си как някога цялото семейство се събираше около масата у дома – аз, мъжът ми Георги, Николай и дъщеря ми Даниела. Сега Георги го няма вече трета година, а децата ми са пораснали и сякаш са забравили за мен.

На сутринта Ивелина ми подаде чаша кафе без да ме погледне.

– Мамо, може би е време да си починеш малко у Даниела – каза Николай тихо. – Тук е тясно, а и Иве е напрегната с работата…

Погледнах го – моето момче, което някога ме прегръщаше всяка вечер. Сега беше мъж с чужди навици и чужда жена до себе си. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи.

Събрах багажа си в една стара чанта и тръгнах към спирката. В автобуса към Люлин броях спирките до блока на Даниела. Тя живееше с приятеля си – Петър, в двустаен апартамент. Звъннах на вратата с надежда за топло посрещане.

– Мамо? Не знаех, че ще идваш… – Даниела стоеше на прага с изненадано лице.

– Николай каза, че може да остана при теб за няколко дни… – усмихнах се несигурно.

Тя въздъхна тежко:

– Добре, влизай. Но само за малко, нали? Петър работи от вкъщи и му трябва тишина.

Влязох вътре и веднага усетих студенината във въздуха. Даниела беше различна – по-резервирана, по-далечна. Седнах на дивана и започнах да разказвам за Мария, за Николай… Но тя само кимаше разсеяно.

На следващия ден сутринта чух как шепнат в кухнята:

– Не мога да работя така! Майка ти е навсякъде… – Петър звучеше раздразнено.

– Ще ѝ кажа да си тръгне утре – отвърна Даниела тихо.

Сърцето ми се сви. В този момент разбрах – нямам място нито тук, нито там. Излязох на балкона и заплаках без глас. Спомних си как жертвах всичко за децата си – работех две смени в шивашкия цех, за да им купя нови обувки; отказвах си нови дрехи, за да имат те учебници; стоях будна нощем до леглото им, когато бяха болни.

Вечерта седнахме тримата на масата. Опитах се да разчупя тишината:

– Помните ли как правехме баница всяка събота? Как се смеехме…

Даниела ме погледна уморено:

– Мамо, не сме деца вече. Имаме си свой живот.

Петър стана рязко:

– Аз ще изляза малко.

Останахме сами. Даниела избягваше погледа ми.

– Може би е време да се върнеш у вас… – каза тя тихо. – Имам много работа, а и Петър е напрегнат напоследък.

Погледнах я дълго. Това ли беше благодарността? Това ли заслужава една майка?

На следващия ден си тръгнах. Вървях по улиците на София и усещах как светът ми се разпада. Вкъщи ме посрещна тишината. Седнах на стария фотьойл и заплаках като дете.

Сега пиша тези редове и се питам: Кога децата ни спират да ни обичат така, както ние ги обичаме? Кога домът ни става чужд? Кажете ми – има ли място за една майка в живота на порасналите ѝ деца?