Нощта, в която загубих Мария: Изповед на една българска баба, разкъсвана между вина и прошка

„Елена, къде си гледала?! Как можа да не забележиш?“ – думите на дъщеря ми Катя още кънтят в ушите ми, въпреки че са минали вече две години. Стоях в коридора на болницата в Пловдив, стиснала чантата си до болка, а сърцето ми се свиваше от страх и вина. Мария, моето слънчице, лежеше в реанимация, а аз се молех наум на всички светии.

Беше обикновена петъчна вечер. Катя и мъжът ѝ, Иво, имаха годишнина и ме помолиха да гледам Мария. „Мамо, само за няколко часа!“, каза Катя, а аз се усмихнах: „Разбира се, злато! Ще направим кифлички и ще гледаме филмчета.“ Мария беше на осем – умна, весела и с онзи звънлив смях, който изпълваше целия апартамент.

Готвихме заедно, тя месеше тестото с малките си ръчички, а аз ѝ разказвах истории от моето детство. После седнахме пред телевизора с купа топли кифлички. По едно време Мария се оплака, че я боли коремчето. „Сигурно си преяла, душичко“, казах ѝ и я прегърнах. Тя се усмихна слабо и поиска да легне. Не обърнах достатъчно внимание – мислех си, че ще ѝ мине.

Час по-късно я намерих свита на кълбо в леглото, с бледо лице и студена пот по челото. Паникьосах се. Опитах се да я събудя, но тя само простена. В този момент разбрах, че нещо не е наред. Звъннах на Катя с треперещ глас: „Катенце, ела веднага! Мария не е добре!“

Всичко после беше като в мъгла – линейка, лекари, светлини. Диагнозата: остър апендицит с перитонит. „Ако бяхте реагирали по-рано…“, каза един от лекарите. Катя ме гледаше със сълзи в очите: „Мамо, как можа?“

В следващите дни болницата стана мой дом. Седях пред стаята на Мария и се молех да ми прости – тя, Катя, Бог… Всички. Виждах как Катя минава покрай мен без да ме погледне. Иво беше по-сдържан, но усещах разочарованието му. Чувах как шепнат с лекарите и си мислех: „Аз ли убих детето?“

Мария оцеля – благодарение на лекарите и на Господ. Но не беше същата. Дълго време беше тиха, затворена в себе си. Катя почти не ми говореше. Вкъщи беше студено – не от времето, а от болката между нас.

Една вечер Катя дойде при мен в кухнята. „Мамо“, започна тя тихо, „знам, че не си искала да ѝ навредиш… Но не мога да ти простя още.“ Сълзите ѝ капеха по масата. Аз също плаках – за Мария, за Катя, за себе си.

Минаха месеци. Опитвах се да върна доверието им – носех супи на Мария, четях ѝ приказки по телефона, пращах ѝ картички с малки сърчица. Но тя беше далечна. Катя беше като стена.

Един ден Мария ме попита: „Бабо, ти още ли ме обичаш?“ Сърцето ми се разкъса. Прегърнах я силно: „Повече от всичко на света!“ Тогава тя се разплака и ми прошепна: „Аз също те обичам…“

Това беше началото на нашето изцеление. Но белезите останаха – и по тялото ѝ, и в душите ни.

Сега често се питам: какво е прошката? Може ли една грешка да разруши цял живот? Или любовта е по-силна от вината? Кажете ми вие – бихте ли простили на своята майка или баба?