Пияният баща на бъдещата ми снаха – изпитание за една майка

„Мамо, моля те, дръж се нормално, става дума за бъдещето ми!“ – гласът на Петър трепереше от напрежение, докато паркирахме пред панелката в Люлин. Беше късен ноемврийски следобед, а аз стисках ръцете си толкова силно, че ноктите ми се впиваха в дланите. Не бях виждала Мария – неговата приятелка – повече от два пъти, а за родителите ѝ знаех само, че са „малко по-прости, но добри хора“. Сърцето ми блъскаше в гърдите, защото знаех, че тази вечер ще определи бъдещето на сина ми.

Вратата се отвори с трясък и на прага се появи мъж на около петдесет, с червени очи и разкопчана риза. Миризмата на ракия ме удари като шамар. „Добре дошли! Аз съм Иван, бащата на Мария. Влизайте, бе хора!“, изкрещя той и се олюля леко назад. Петър ме изгледа умоляващо – „Мамо, моля те…“ – а аз преглътнах горчивината и влязох.

Майката на Мария – Светла – се опита да замаже положението: „Извинете, той е малко уморен от работа…“ Но Иван вече беше седнал на масата и наливаше ракия в чашите. „Айде, наздраве! За младите! Да не са като нас!“, провикна се той и удари чашата си в масата така силно, че част от ракията се разля по покривката.

Опитах се да се усмихна. „Благодаря, но не пия.“

„Абе, как така не пиеш? Каква българка си ти?“, изсмя се Иван и ме изгледа с онзи празен поглед, който познавах от собствения си баща. Спомените ме заляха – колко пъти съм крила синините по ръцете си като дете, колко пъти съм слушала майка ми да плаче нощем…

Петър забеляза как треперя и сложи ръка върху моята. „Мамо, всичко е наред.“

Но не беше наред. Вечерята мина в напрежение. Иван разказваше вицове с нецензурни думи, прекъсваше всички, а Мария гледаше в чинията си и не казваше нищо. Светла се опитваше да смени темата, но той я срязваше: „Ти мълчи, жената тук е гостенката!“

Когато дойде време за десерта, Иван вече едва говореше. Изведнъж стана и посочи Петър: „Ти ще се грижиш ли за дъщеря ми? Щото ако не…“ – залитна и почти падна върху масата. Петър пребледня.

„Г-н Иванов, мисля че е време да тръгваме“, казах тихо.

„Ама как така? Още не сме изпили по една за сватовете!“, настоя той.

Мария избухна: „Тате, стига! Срам ме е от теб!“

Настъпи тишина. Иван се сви на стола си и започна да мърмори нещо неразбираемо.

На връщане Петър мълчеше дълго. После прошепна: „Мамо… ти мислиш ли, че ще мога да живея с това семейство?“

Не знаех какво да кажа. Вкъщи цяла нощ не мигнах. В главата ми се въртяха сцени от детството ми – алкохолът, скандалите, страха. Не исках синът ми да преживее същото. Но виждах колко обича Мария.

На следващия ден Мария дойде у нас сама. Очите ѝ бяха подпухнали от плач.

„Извинявам се за вчера… Знам как изглежда всичко. Моля ви, не съдете мен заради баща ми.“

Погалих я по косата. „Мария, аз съм израснала с такъв баща. Знам какво е.“

Тя избухна в сълзи: „Понякога мечтая просто да избягам… Но майка ми няма къде да отиде.“

Петър я прегърна силно: „Ще направим всичко възможно да сме различни.“

Дните минаваха, а аз все повече се чудех дали да подкрепя сина си или да го предпазя. Говорих със сестра ми:

„Ами ако Иван започне да идва у нас пиян? Ако има деца? Какво ще стане тогава?“

Тя ме погледна сериозно: „Не можеш да избираш семейството на сина си вместо него. Можеш само да го подкрепиш.“

Седмица по-късно Иван дойде у нас – трезвен. Донесе цветя и каза: „Извинявам се за онзи ден… Не съм лош човек, просто… понякога ми идва в повече.“

Погледнах го право в очите: „Г-н Иванов, аз ще направя всичко за щастието на децата си. Надявам се и вие.“

Той кимна и замълча.

Сега седя сама на терасата и гледам към светлините на града. Чудя се – дали любовта може да победи сенките на миналото? Дали едно семейство може да излекува раните от друго? Или обричаме децата си на същите грешки?

Кажете ми – какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да подкрепите сина си или щяхте да го предпазите?