Трябва ли да жертвам щастието си заради мързеливата си сестра и майка? Историята на Елица

– Пак ли ти ще ходиш да плащаш сметките, Елице? – гласът на майка ми пронизваше тишината в малката ни кухня, докато аз стиснах зъби и преброих последните петдесет лева в портмонето си. Сестра ми Яна лежеше на дивана с телефона в ръка, без дори да вдигне поглед. – Аз съм уморена, мамо – измърмори тя, сякаш това беше достатъчно оправдание.

В този момент усетих как гневът ми се надига, но го преглътнах. Винаги го правех. Откакто баща ни почина, когато бях на дванайсет, аз поех ролята на „голямата“. Майка ми така и не намери сили да работи отново, а Яна – тя просто реши, че светът ѝ е длъжен. Аз бях тази, която мъкнеше торбите от магазина, плащаше сметките, чистеше след всички. Дори когато започнах работа в една счетоводна кантора в центъра на София, пак се прибирах всяка вечер, за да сготвя и да изслушам оплакванията им.

С времето се научих да не очаквам благодарност. Но когато срещнах Петър – висок, усмихнат мъж с топли кафяви очи и заразителен смях – за пръв път повярвах, че мога да бъда щастлива. Той ме караше да се чувствам важна, обичана. След няколко месеца започнахме да живеем заедно в малък апартамент под наем в „Лозенец“. Мислех си, че най-накрая ще мога да дишам свободно.

Но майка ми не спря да звъни. – Елице, парите за тока не стигат. Яна пак е болна. Кога ще дойдеш? – Винаги имаше нещо. Петър беше търпелив, но виждах как с времето започва да се дразни.

– Не може всеки уикенд да ходиш при тях – каза ми една вечер, докато вечеряхме. – Искам и ние да имаме време за себе си.

– Те са ми семейство – прошепнах аз. – Не мога просто да ги оставя.

– А ние какво сме ти? – попита той тихо.

Тогава за първи път осъзнах колко много съм разкъсана между двата свята. На следващата сутрин Яна ми звънна разплакана: – Елице, трябва ми пари за нов телефон. Старият се счупи! – Гласът ѝ беше истеричен.

– Яна, не мога всеки месец да ти давам пари! Ти кога ще започнеш работа? – избухнах аз.

– Ти си длъжна! Ти винаги си била силната! – изкрещя тя и затвори.

Вечерта седях на балкона с Петър и гледах светлините на града. – Чувствам се като в капан – признах си. – Ако не помогна на майка и Яна, се чувствам виновна. Ако го правя, губя теб… и себе си.

Той ме прегърна. – Трябва да избереш кое е по-важно за теб. Не можеш цял живот да носиш чуждите тежести.

Думите му ме боляха. На следващия ден отидох при майка ми и Яна. Седнахме около масата. – Трябва да говорим сериозно – започнах с треперещ глас. – Не мога повече сама да ви издържам. Яна, ти трябва да започнеш работа. Мамо, ти също можеш да помагаш поне с нещо вкъщи.

Майка ми ме изгледа с празен поглед. – Как можа да ни кажеш това? След всичко, което сме преживели…

Яна избухна в сълзи: – Ти си егоистка! Само за себе си мислиш!

Излязох от апартамента със сълзи на очи. За първи път не се обърнах назад.

Седмици наред не ми се обаждаха. Петър ме подкрепяше, но усещах празнината в себе си. Започнах да ходя на психолог. Научих се да казвам „не“. Малко по малко започнах да живея за себе си.

Един ден Яна ми писа: „Извинявай… Намерих работа в един магазин. Не е лесно.“

Майка ми също започна да чисти входове за малко пари. Не беше много, но беше начало.

Днес седя на същия балкон с Петър и гледам залеза над София. Болката още е там, но вече не е всичкоопределяща.

Питам се: Колко от нас са готови цял живот да жертват себе си заради другите? И кога идва моментът, в който трябва да изберем себе си?