Светът ми се срина: Сестра ми и моят съпруг
– Не мога повече, Нора! Не мога да живея с тази лъжа! – гласът на сестра ми Виктория трепереше, докато стоеше срещу мен в кухнята на родния ни апартамент в Пловдив. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Въздухът беше натежал от неизказани думи.
– Какво говориш? – попитах, усещайки как стомахът ми се свива. Бях се върнала от София само за уикенда, за да видя децата и съпруга си – Ивайло. Работата ми в столицата ме държеше далеч от дома, но вярвах, че всичко това е за доброто на семейството ни.
Виктория се разплака. Сълзите ѝ се стичаха по бузите, а аз не разбирах защо. – Моля те, кажи ми какво става! – настоях.
– Аз… аз и Ивайло… – думите ѝ увиснаха във въздуха като тежък камък. – Съжалявам, Нора! Не исках да се случи така! Всичко започна след като ти замина за София. Беше ми самотно… беше му самотно…
В този миг светът ми се срина. Чувах само ехото на думите ѝ: „Аз и Ивайло…“ Не можех да повярвам. Сестра ми. Моят съпруг. Двамата души, на които вярвах най-много.
– Лъжеш! – изкрещях. – Това е някакъв кошмар! Защо ми го казваш сега?
Виктория падна на колене пред мен. – Не мога повече да живея така! Обичам те, Нора! Но не мога да продължавам да те лъжа!
Излязох от кухнята като в мъгла. В хола децата гледаха анимация, а Ивайло стоеше на балкона и пушеше. Погледнах го през стъклото – изглеждаше уморен и отчаян. В този момент осъзнах колко сме се отдалечили един от друг през последните две години.
Вечерта мина като в сън. Не можех да спя. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за жертвите, които направих заради по-добра работа; за пропуснатите рождени дни; за това как Виктория винаги беше до мен, когато бяхме малки; как Ивайло ми обещаваше, че ще издържим всичко заедно.
На сутринта го попитах директно:
– Ивайло, вярно ли е?
Той не ме погледна в очите. – Да, Нора. Съжалявам. Не знам как стана… Просто се случи.
– Просто се случи? – повторих като ехо. – Това не е нещо, което просто се случва! Имаме две деца! Имаме семейство!
Той сведе глава. – Знам. Аз съм виновен. Но ти беше далеч… Всичко между нас стана толкова студено…
– А ти? Ти защо не ми каза? Защо ме остави да живея в лъжа?
– Страхувах се да не те загубя напълно.
Седнах на дивана и заплаках безутешно. Децата чуха плача ми и дойдоха при мен. Прегърнах ги силно и си обещах, че каквото и да стане, няма да им позволя да страдат заради нашите грешки.
Майка ни разбра всичко още същия ден. Дойде при мен и ме прегърна.
– Знам, че боли – каза тя тихо. – Но трябва да решиш какво ще правиш оттук нататък.
В следващите дни целият ни квартал разбра за случилото се. Съседките ме гледаха със съжаление, а някои дори шушукаха зад гърба ми. Чувствах се унизена и предадена не само от най-близките си хора, но и от целия свят.
Виктория не спираше да ми пише съобщения: „Моля те, прости ми!“, „Не знам какво ни стана…“, „Обичам те!“. Но аз не можех да ѝ простя. Не още.
Ивайло се изнесе при майка си временно. Децата питаха къде е татко им, а аз лъжех: „Трябва да работи повече.“
Една вечер седнах с тях на масата и им казах истината – по детски начин:
– Понякога възрастните правят грешки и понякога хората, които обичаме, ни нараняват. Но това не значи, че спираме да ги обичаме или че те спират да ни обичат.
Синът ми ме прегърна силно:
– Мамо, ти си най-добрата!
Тогава разбрах, че трябва да бъда силна заради тях.
Минаха месеци. Все още не съм простила напълно нито на Виктория, нито на Ивайло. Но започнах да градя живота си наново – този път с мисълта за себе си и децата си.
Понякога нощем се питам: „Можех ли да предотвратя всичко това? Ако бях останала тук, ако бях по-внимателна към семейството си?“ Но после си давам сметка – предателството никога не идва отвън; то винаги започва отвътре.
А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли изобщо да има прошка след такова предателство?