Сянката на миналото: Историята на една българска майка

– Мамо, пак няма ток! – гласът на малкия ми син Виктор трепереше от студ и страх. Беше декемврийска вечер, а вятърът свистеше през счупените прозорци на старата къща в края на село Долно поле. Стиснах зъби и се опитах да не покажа отчаянието си.

– Ще запаля свещи, Вики. Само малко търпение, миличък – казах, докато търсех кибрита в чекмеджето, пълно с ненужни стари вещи, останали от предишните собственици.

Преди година никога не бих си представила, че ще стигна дотук. Животът ми в Пловдив беше подреден – или поне така изглеждаше отвън. Красимир, мъжът ми, винаги взимаше решенията. Аз бях „добрата жена“ – готвех, чистех, гледах децата и рядко се осмелявах да изразя мнение. Когато той реши да купим тази къща на село, вярвах, че започваме ново начало. „Тук ще живеем по-добре, ще отглеждаме сами храната си, ще сме далеч от градската лудница“, казваше той. Аз кимах мълчаливо.

Първите месеци бяха трудни, но Красимир беше до нас. После започна да излиза все по-често – уж за работа в града, уж за да уреди документи. В един момент просто не се върна. Остави ни без пари, без обяснение и без надежда.

– Мамо, кога ще се върне татко? – питаше ме всяка вечер дъщеря ми Мария.

– Скоро, миличка… – лъжех я, защото не знаех какво друго да кажа.

Селото беше малко и хората бързо разбраха за нашата беда. Някои ни помагаха – баба Станка от съседната къща носеше буркани със зимнина и картофи. Други само шушукаха зад гърба ми: „Градска жена, няма да издържи тук…“

Всяка сутрин ставах преди изгрев, цепех дърва с измръзнали ръце и палех печката. Виктор кашляше от влагата и мухъла по стените. Мария се опитваше да учи онлайн, но интернетът прекъсваше постоянно. Понякога се чудех дали не е по-добре да се върнем в града при майка ми, но гордостта и страхът от подигравките ме спираха.

Една вечер чух Виктор да плаче тихо под одеялото си.

– Какво има, мамо?
– Страх ме е… Чувам стъпки отвън…

Сърцето ми заби лудо. Излязох с фенерчето и видях само котката на баба Станка. Но страхът не ме напусна цяла нощ.

Дните се нижеха бавно. Веднъж Мария се прибра разплакана от магазина.

– Мамо, момчетата ме нарекоха „градска просякиня“…

Прегърнах я силно и се опитах да скрия сълзите си.

– Не им обръщай внимание. Те не знаят какво е да си силен.

Но истината беше, че аз самата се чувствах слаба и безпомощна. Писах на Красимир във Viber – без отговор. Обадих се на майка му в Пловдив – тя затвори телефона веднага щом разбра коя съм.

Една сутрин получих писмо от общината: „Дължите данък сгради и такса смет за имота…“ Пари нямахме дори за хляб. Започнах да чистя къщи в селото срещу няколко лева. Вечер краката ми трепереха от умора, но поне можех да купя малко мляко за децата.

Веднъж баба Станка ме спря на улицата:

– Даниела, защо не потърсиш помощ от социалните?
– Срам ме е… – признах тихо.
– По-голям срам е децата ти да гладуват! – отсече тя.

Събрах смелост и отидох в общината. Там ме посрещнаха с безразличие:

– Трябва ви удостоверение за доходи… Ама мъжът ви къде е?
– Не знам… Изостави ни…
– Е, тогава ще трябва да подадете молба за еднократна помощ…

Излязох разтреперана и унизена. Но нямах избор.

Пролетта донесе малко надежда – засадихме градина зад къщата. Децата помагаха с радост. За първи път от месеци усетих топлина в сърцето си.

Една вечер седяхме тримата край огъня в двора.

– Мамо, мислиш ли, че татко ще се върне? – попита Виктор.
– Не знам, миличък… Но ние ще се справим сами.

Мария ме погледна сериозно:
– Аз вече не го чакам. Имаме теб.

Тези думи ме разплакаха. За първи път усетих, че може би не съм толкова безсилна.

Но трудностите не свършиха. Лятото донесе суша – градината изсъхна почти напълно. Парите пак не стигаха. Един ден получих писмо от Красимир: „Не мога повече да се грижа за вас. Намери си друг.“

Светът ми се срина окончателно. Но този път не плаках пред децата си. Просто станах и продължих напред.

Днес все още живеем тук – в старата къща на края на селото. Не знам дали някога ще намерим истинско щастие или дом. Но знам едно: вече не съм онази уплашена жена от Пловдив.

Понякога си мисля: Колко още трябва да понесе човек, за да намери сили да започне отначало? А вие как бихте постъпили на мое място?