Когато синът ти избере път, който не разбираш

– Мамо, трябва да поговорим – гласът на Петър трепереше, докато стоеше на прага на кухнята. Беше късен ноемврийски следобед, а дъждът барабанеше по прозорците на нашия малък двустаен апартамент в Люлин. Бях заета да мия чиниите от вечерята, а по-малкият ми син, Мартин, се опитваше да си напише домашното на масата, въпреки че телевизорът в хола гърмеше с поредния турски сериал.

– Какво има, Петре? – попитах, без да спирам да търкам мазната тава. Вече усещах как нещо тежко виси във въздуха. Познавам го – когато има нещо важно, не може да ме погледне в очите.

– Искам да ти кажа нещо… Аз… – той замълча и преглътна. – Решихме с Деси да се оженим. Искаме да се върнем да живеем тук. Поне докато съберем пари за собствено жилище.

Чинията се изплъзна от ръцете ми и падна в мивката с трясък. Мартин вдигна глава и ме погледна уплашено. Сърцето ми заби лудо. Не знаех какво да кажа – дали да се радвам, че синът ми е намерил любовта, или да се притеснявам за бъдещето му? Знаех само едно: мястото ни беше тясно дори за трима ни.

– Петре, ти си само на двадесет! – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. – А Деси още учи! Как ще се справите? Как ще живеем всички тук?

Той сведе глава. – Ще работя повече. Ще помагаме с каквото можем. Просто… не можем да си позволим квартира. А и Деси е бременна.

Тези думи ме удариха като шамар. Усетих как коленете ми омекват. Мартин избяга в стаята си, а аз се облегнах на плота и затворих очи. В главата ми започнаха да се въртят мисли: как ще се справим финансово? Как ще реагират родителите ми? Какво ще кажат съседите?

Вечерта мина в мълчание. Петър седеше на дивана и гледаше в една точка. Аз не можех да спра да мисля за това как животът ми пак се преобръща. Вече бях минала през толкова много – разводът с баща им, борбата за всяка стотинка, безкрайните смени като санитарка в болницата… А сега трябваше да приема още двама души в дома си.

На следващия ден отидох при майка ми. Тя винаги беше строга, но справедлива жена.

– Мамо, Петър иска да се ожени и да се върне у нас с жена си. И тя е бременна – казах тихо.

Тя ме изгледа строго през очилата си.

– А ти какво мислиш да правиш? Да ги оставиш на улицата ли? Ти си майка им! Знаеш ли колко семейства живеят по три поколения в един апартамент? Не е лесно, но ще се справите.

– Но мястото ни е малко… Аз работя по цял ден… Мартин има нужда от спокойствие за учене…

– Животът не е справедлив, дъще. Но понякога трябва да преглътнеш гордостта си и да помогнеш на децата си. Ако не ти, кой?

Върнах се у дома още по-объркана. През следващите дни започнахме да обсъждаме как ще организираме пространството. Петър обеща да започне работа в склад на „Кауфланд“, а Деси щеше да гледа бебето и да довършва образованието си дистанционно. Мартин мълчеше и все по-често се затваряше в стаята си.

Една вечер го чух да плаче тихо. Влязох при него и го прегърнах.

– Не искам всички да живеем накуп… Няма къде да уча… Всички ще се карат… – прошепна той.

Сълзите ми потекоха по бузите. Знаех, че е прав. Но какво можех да направя? Пенсията на майка ми стигаше едва за лекарствата ѝ, а баща ми беше болен от диабет. Социалните помощи бяха смешни.

Скоро започнаха дребните конфликти: кой ще ползва банята сутрин; кой ще готви; къде ще спи бебето; защо Деси не помага достатъчно; защо Петър закъснява от работа… Всяка вечер лягах с усещането, че домът ни вече не е място за почивка, а бойно поле.

Една сутрин Деси избухна:

– Не мога повече! Чувствам се натрапница! Всички ме гледат накриво!

Петър я прегърна и я увери, че всичко ще се оправи. Но аз знаех – напрежението растеше като бурен.

Започнах да мечтая за онези тихи вечери, когато бяхме само тримата с момчетата. Сега всеки ден беше борба за пространство, тишина и разбиране.

Понякога се питам: сгреших ли някъде като майка? Трябваше ли да настоявам Петър да остане самостоятелен? Или пък трябваше по-рано да потърся помощ? Какво бихте направили вие на мое място?