Урокът на брат ми: Когато доведе у дома най-странната „годеница“

– Мамо, запознай се с годеницата ми! – гласът на Стефан проряза тишината в хола като нож. Беше късен следобед, навън валеше като из ведро, а аз седях на дивана и се опитвах да се скрия зад учебника си. Майка ми, както винаги, подреждаше масата за вечеря с онзи строг израз на лицето, който никога не предвещаваше нищо добро.

– Каква годеница? – попита тя рязко, без да вдигне поглед от чиниите.

Вратата се отвори и в стаята влезе момиче – висока, с яркочервена коса, облечена в черна кожена пола и тениска с надпис „Свободна душа“. На ушите ѝ висяха огромни обеци, а по ръцете ѝ имаше татуировки. Усмихна се широко и протегна ръка към майка ми:

– Здравейте! Аз съм Грета.

Майка ми застина. Погледът ѝ се плъзна по Грета от главата до петите, после се спря на Стефан. В очите ѝ проблесна нещо между ужас и гняв.

– Това е шега, нали? – прошепна тя.

– Не, мамо. Винаги си казвала, че трябва да намеря момиче, което да ме обича такъв, какъвто съм. Ето я – отвърна Стефан с каменно лице.

Аз едва сдържах смеха си. Познавах брат си – той никога не би довел у дома момиче като Грета просто така. Но майка ми не знаеше това. Тя седна тежко на стола и започна да си върти пръстена на ръката – навик, който имаше винаги, когато беше на ръба на нервна криза.

– А с какво се занимаваш, Грета? – попита тя с ледено спокойствие.

– Работя в тату студио и свиря на барабани в рок група – отвърна Грета гордо.

Майка ми пребледня още повече. Баща ни само поклати глава и продължи да чете вестника си. Аз наблюдавах сцената с интерес – това беше по-добро от всеки сериал.

Вечерята мина в гробна тишина. Майка ми задаваше въпроси с едносрични думи, а Стефан и Грета отговаряха с усмивки и шеги. В един момент майка ми не издържа:

– Стефане, ти сериозно ли мислиш да се ожениш за това момиче?

– Да, мамо. Тя е всичко, което някога съм искал.

– А какво ще кажат хората? Как ще изглеждаме пред съседите? – гласът ѝ трепереше.

– Мамо, не ме интересува какво мислят съседите! Винаги си казвала, че щастието е най-важно.

Тогава избухна скандалът. Майка ми започна да крещи за традициите, за това как сме възпитани и какво ще стане с името ни. Стефан ѝ отвърна, че е уморен да живее според чужди очаквания. Аз се намесих:

– Мамо, може би трябва да дадеш шанс на Грета. Може би тя е по-добра от всички онези „подходящи“ момичета, които ти харесваш.

Тя ме изгледа така, сякаш съм я предал. Грета остана спокойна през цялото време. Дори когато майка ми я нарече „лошо влияние“, тя само се усмихна:

– Госпожо Иванова, аз обичам вашия син. Не съм тук да ви взема нищо – само искам да бъда част от семейството ви.

На следващия ден майка ми не говореше с никого. Стефан излезе рано сутринта с Грета. Аз останах вкъщи и слушах как майка ми плаче в кухнята. Баща ни опита да я утеши:

– Остави ги да бъдат щастливи. Не можеш да контролираш всичко.

Но тя не го слушаше. През следващите дни атмосферата у дома беше напрегната като струна. Стефан не се прибираше често, а когато го правеше, майка ми го посрещаше със студени погледи и мълчание.

Една вечер той се върна сам. Изглеждаше уморен и тъжен.

– Грета си тръгна – каза тихо. – Не издържа на напрежението.

Майка ми въздъхна облекчено:

– Ето виждаш ли? Това не беше истинска любов.

Стефан я погледна право в очите:

– Не беше любовта проблемът, мамо. Ти беше проблемът.

Той излезе от стаята и затвори вратата след себе си толкова силно, че прозорците издрънчаха. Аз останах сама с майка ми. Тя плачеше безутешно.

Седнах до нея и я прегърнах:

– Мамо, понякога трябва да пуснеш хората да бъдат себе си. Иначе ги губиш завинаги.

Тя не каза нищо. Само ме държеше за ръката и плачеше.

Минаха месеци. Стефан замина за София и започна нов живот там. Рядко се връщаше у дома. Майка ми остаря за една нощ – очите ѝ потъмняха, а усмивката ѝ изчезна. Понякога я хващах да гледа снимките на Стефан и да въздиша тежко.

Аз останах тук – между двама души, които обичам повече от всичко, но които не могат да намерят път един към друг.

Понякога се питам: струваше ли си този урок? Или загубихме повече, отколкото спечелихме? Какво бихте направили вие на мое място?