Сълзите на майка ми и моят избор: Между очакванията и мечтите

– Не мога повече, мамо! – гласът ми трепереше, а в гърдите ми се блъскаше буря от страх и вина. Стоях в средата на хола, стиснала юмруци, докато майка ми ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и виновна.

– Какво значи „не можеш“? – гласът ѝ беше остър като нож. – Цял живот съм се жертвала за теб! Всичко, което искам, е да станеш лекар, както баща ти! Това е най-доброто за теб!

Сълзите ѝ вече се стичаха по бузите, а аз усещах как гърлото ми се свива. В този момент сякаш времето спря – чувах само тиктакането на стенния часовник и тежкото си дишане. Бях на 19, току-що приета в Медицинския университет в София, но душата ми копнееше за нещо съвсем различно – исках да стана художник.

Майка ми, Мария, беше медицинска сестра цял живот. След смъртта на баща ми, когато бях на 12, тя остана сама с мен и брат ми Петър. Тогава обещах пред гроба на татко, че ще направя всичко, за да не я разочаровам. Но с всяка изминала година усещах как мечтите ми се задушават под тежестта на нейните очаквания.

– Мамо, моля те… – опитах се да говоря тихо, но думите ми излизаха накъсани. – Не искам да уча медицина. Не е моето…

– Не е твоето? – прекъсна ме тя. – А какво е твоето? Да рисуваш по цял ден и да гладуваш? Това ли искаш? Да ме убиеш от срам пред хората?

Петър стоеше в ъгъла и мълчеше. Знаех, че той разбира – самият той беше избрал да стане автомонтьор въпреки нейните протести. Но аз бях „надеждата“, „умната“, „тази, която ще оправи живота ни“.

Вечерта премина в тишина. Майка ми не вечеря, заключи се в стаята си и плака до късно. Аз седях пред празното платно в стаята си и се чудех дали имам право да бъда щастлива за сметка на нейната болка.

Дните след това бяха кошмарни. Майка ми спря да ми говори. Сутрин намирах закуската си оставена на масата, но тя вече беше излязла за работа. Вечер се прибираше късно и затваряше вратата след себе си. Петър опитваше да ни сдобри:

– Деси, знам колко ти е трудно… Но майка ни просто се страхува. Тя не познава друг живот освен този – работа, сигурност…

– А аз? Аз нямам ли право на избор? – попитах го през сълзи.

– Имаш… но ще трябва да платиш цената.

И я платих. Приеха ме в Художествената академия след тайно кандидатстване. Когато получих писмото за приемане, сърцето ми щеше да изскочи от радост и ужас едновременно. Събрах смелост и го показах на майка ми.

– Това ли избра? – каза тя тихо, почти шепнешком. – Тогава си тръгвай.

В този момент сякаш земята се отвори под краката ми. Събрах няколко дрехи в раницата си и излязох от дома ни със сълзи по лицето. Петър ме прегърна на прага:

– Ще мине време… Ще разбере.

Първите месеци бяха ад. Живеех в малка стая под наем с още две момичета от провинцията. Пари нямах почти никакви – работех като сервитьорка вечер, а през деня рисувах до изнемога. Понякога се прибирах толкова уморена, че заспивах с четката в ръка.

Майка ми не ми се обаждаше. На рождения ми ден получих само кратко съобщение: „Честит рожден ден.“ Без име, без обич.

В Академията намерих приятели – хора като мен, които бяха избрали трудния път на мечтите си. Понякога вечер седяхме в Борисовата градина и говорехме за бъдещето:

– Деси, ако можеше да върнеш времето назад, пак ли щеше да избереш това? – попита ме веднъж Ива.

– Не знам… – признах си честно. – Болката от това да разочароваш най-близкия човек е ужасна. Но още по-ужасно е да живееш чужд живот.

Годините минаваха. Изложбите ми започнаха да привличат внимание – първо малки галерии в София, после покани за участия в Пловдив и Варна. Веднъж дори спечелих награда за млад художник. Но всяка радост беше примесена с горчивина – майка ми така и не дойде на нито една изложба.

Петър се ожени и имаше дете. Често ме канеше у тях:

– Ела поне за Коледа… Мама ще бъде там.

Но аз не смеех. Страхувах се от срещата с нейните очи – очи, които някога търсеха гордостта в мен, а сега виждаха само разочарование.

Една зима майка ми се разболя тежко. Петър ми се обади:

– Деси… трябва да дойдеш.

Влязох в болничната стая със свито сърце. Тя беше отслабнала, косата ѝ посивяла още повече.

– Здравей… – прошепнах.

Тя ме погледна дълго и после каза:

– Прости ми… Не знаех как да те обичам такава, каквато си.

Сълзите потекоха по лицето ми. Прегърнах я силно – за първи път от години.

Сега, когато гледам назад към този път между сълзите на майка ми и собствените си мечти, се питам: Дали има правилен избор? Дали някога ще престанем да живеем между чуждите очаквания и собственото си щастие?

А вие… бихте ли избрали себе си пред семейството?