Когато светът ти се срути: Изповедта на една измамена съпруга

– Как можа, Иване? Как можа да ми го причиниш? – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Стояхме в кухнята, където всяка сутрин пиехме кафе и обсъждахме деня си. Сега между нас зееше пропаст.

Иван мълчеше. Погледът му беше вперен в пода, сякаш там щеше да намери отговорите. В ъгъла на устните му трепна нещо като извинение, но думите така и не излязоха.

– Всички са знаели, Иван! Само аз – не! – гласът ми се извисяваше, макар да усещах как сълзите напират. – Дори майка ти ме гледаше странно последния път, когато бяхме на гости. А аз… аз ти вярвах!

Той се опита да ме докосне, но аз отстъпих назад. В този момент се почувствах по-самотна от всякога. В главата ми кънтяха думите на колежката ми Мария: „Мила, по-добре сама да разбереш, отколкото да чуеш от другите.“ Но аз чух от другите – и то по най-жестокия начин.

Беше петък вечер. Бях останала до късно в офиса, когато телефонът ми изписука. Съобщение от непознат номер: „Той не е този, за когото го мислиш.“ Прикачена снимка – Иван и Деси, колежката му от счетоводството, прегърнати в едно кафене на „Витошка“. Сърцето ми спря. Помислих си, че е някаква грешка. Но после започнаха да идват още съобщения – анонимни, злобни, но с истина зад тях.

Върнах се у дома като призрак. Иван беше в хола, гледаше новините. Усмихна ми се, сякаш нищо не се е случило. А аз… аз се разплаках. Не можех да говоря. Не можех да дишам.

На следващия ден се обадих на майка си. Тя мълча дълго, после каза: „Дете мое, хората говорят… Но ти си знаеш най-добре.“

Но аз вече не знаех нищо.

Седмици наред живях като в мъгла. Ходех на работа, готвех вечеря за децата – Петър и Елица – усмихвах се насила. А вътре в мен всичко гореше. Не можех да спя. Всяка вечер се чудех какво още са знаели всички около мен. Колко пъти са ме гледали със съжаление? Колко пъти са си шепнели зад гърба ми?

Една вечер Елица ме попита:
– Мамо, защо тате спи на дивана?

Не знаех какво да кажа. Как да обясня на 8-годишно дете предателството? Казах само:
– Понякога възрастните имат нужда от време сами.

Но времето не лекуваше нищо. Иван се опитваше да говори с мен – носеше цветя, готвеше любимата ми мусака, дори предложи да отидем на почивка в Банско „за да оправим нещата“. Но аз не можех да го гледам по същия начин. Всяко негово докосване ме караше да потръпвам.

Една сутрин го чух да говори по телефона:
– Не знам дали ще ми прости… Не знам дали ще останем заедно…

Това беше последната капка.

Излязох от вкъщи и тръгнах без посока по улиците на София. Минавах покрай хората и се чудех – колко от тях са преживели това? Колко жени са били измамени така подло? Колко са простили? Колко са останали сами?

Върнах се у дома късно вечерта. Иван ме чакаше на прага.
– Моля те… Прости ми… Беше грешка… Обичам те…

Погледнах го дълго. Виждах страха в очите му – страхът да остане сам, страхът от загубата на семейството ни. Но виждах и собственото си отражение – жена, която вече не вярваше.

– Не знам дали мога – прошепнах. – Не знам дали искам.

Децата усещаха напрежението. Петър започна да се затваря в себе си, Елица стана по-нервна. Майка ми настояваше да простя „заради децата“. Приятелките ми казваха: „Мъжете са такива… Ако го обичаш, ще му простиш.“

Но аз не можех да забравя унижението. Не можех да забравя погледите на съседките във входа, шушукането в магазина за хляб, съчувствените усмивки на колегите.

Една вечер седнах с Иван на масата.
– Какво ще правим сега? – попитах го тихо.
– Ще се боря за теб… За нас…
– А ако не мога да простя?
– Ще чакам… Колкото трябва.

Минаха месеци. Опитвахме се да живеем нормално – семейни вечери, разходки в Южния парк, уроци по пиано за Елица и футбол за Петър. Но между нас остана пропастта.

Понякога нощем лежа будна и се питам: Кога точно загубих себе си? Кога позволих на чуждото мнение да стане по-важно от моето щастие? Мога ли някога пак да му вярвам?

Сега стоя пред вас и питам: Вие бихте ли простили? Или има неща, които никога не могат да бъдат поправени?