Под един покрив с тиранин: Мълчаливият вик на една българка
– Не искам повече да слушам оправдания! – гласът на свекъра ми, Иван, отекна в малката кухня, докато аз стисках ръба на масата, за да не треперят ръцете ми. Беше петък вечер, а навън дъждът блъскаше по прозорците на къщата в Лясковец. Мъжът ми, Димитър, седеше мълчаливо до мен, вперил поглед в пода.
– Казах ти вече, Мария, тук не е София! Тук ще се съобразяваш с моите правила! – продължи Иван, а аз преглътнах сълзите си. Откакто загубихме апартамента си в София заради дълговете на Димитър, животът ни се преобърна. Мислех, че престоят при свекъра ще е временен, но месеците се нижеха, а надеждата за ново начало се топеше с всяка негова обида.
– Татко, стига – опита се да се намеси Димитър, но Иван го прекъсна с рязко махване на ръка.
– Мълчи! Ако беше мъж на място, нямаше да докараш жена си тук като просяци!
Погледнах към Димитър – очите му бяха празни. Вече не помнех кога за последно ме беше прегърнал или дори погледнал с обич. Сякаш и той беше станал част от тази къща – студен, отчужден, безгласен.
Вечерите се превърнаха в изпитание. Иван настояваше да вечеряме заедно и използваше всяка възможност да ме унижи – за супата, която не била като на покойната му жена; за това, че не съм намерила работа; за дрехите ми, които били „градски глупости“.
– Защо не си като жените тук? Всички работят нещо! – изсъска веднъж той. – А ти само се моташ из къщата!
Опитвах се да намеря работа – пращах CV-та до близкия Горна Оряховица, но никой не търсеше счетоводител без препоръки. Веднъж дори ходих да бера череши с жените от селото. Ръцете ми се разраниха, но поне за няколко часа забравих за страха и унижението.
Нощем лежах будна до Димитър и слушах как дъждът барабани по ламарината. Понякога той тихо въздишаше и усещах колко е отчаян. Но никога не говорехме за това. Сякаш думите щяха да разрушат и последната ни илюзия за нормалност.
Една сутрин Иван нахлу в стаята ни без да почука.
– Мария! Ставай! Ще чистиш двора! – кресна той.
Погледнах към Димитър, който се преструваше на заспал. Станах и тръгнах след свекъра си навън. В двора калта стигаше до глезените ми. Иван ми подаде една ръждясала лопата.
– Ако не ти харесва тук, върви си! Но докато си под моя покрив, ще работиш!
Сълзите ми се смесиха с дъжда. Чистих двора с часове, докато ръцете ми не се покриха с мехури. Когато най-накрая се прибрах вътре, Иван ме изгледа с презрение.
– Не ставаш за нищо.
В този момент нещо в мен се пречупи. Вечерта седнах до Димитър и прошепнах:
– Не мога повече така. Или тръгваме, или ще се изгубя напълно.
Той ме погледна уморено:
– Къде ще отидем? Пари нямаме…
– Ще намеря начин – казах твърдо. – Но тук повече няма да остана.
На следващия ден отидох при съседката Пенка и я помолих за помощ. Тя ме изслуша внимателно и каза:
– Момиче, знам какво ти е. И аз съм минала през това… Ако искаш, ще говоря с братовчедка ми в Плевен – търсят чистачка в болницата.
Сърцето ми подскочи от надежда. Вечерта съобщих на Димитър:
– Имам шанс за работа в Плевен. Ще замина сама, ако трябва.
Той замълча дълго, после прошепна:
– Извинявай… Не знам какво стана с мен…
Седмица по-късно стегнах една малка чанта и напуснах къщата на Иван. Той дори не излезе да ме изпрати. Димитър стоеше на прага със сведена глава.
В Плевен започнах нов живот – скромен, но свободен. Работех много, но всяка вечер усещах как тежестта от плещите ми намалява. Започнах да вярвам отново в себе си.
Понякога още чувам гласа на Иван в съня си: „Не ставаш за нищо.“ Но вече знам – не е вярно.
Сега питам себе си: Колко жени още живеят в страх под един покрив с тиранин? Кога ще спрем да мълчим и ще поискаме своето? Споделете вашата история…