„Искаш дете? Първо се изнеси от къщата на майка си“: Как свекърва ми едва не разруши брака ни

– Георги, пак ли ще се прибираш толкова късно? – гласът на свекърва ми, леля Катя, отекна из тесния коридор на панелката в Люлин. Беше 22:30, а аз едва сега се прибирах от работа. В ръцете си държах торба с хляб и кисело мляко – дреболии, които тя винаги забравяше да купи, но после ме обвиняваше, че не мисля за дома.

Вече година и половина живеехме само двамата. Мария, жена ми, замина за София по работа, а после – както разбрах по-късно – заживя с друг. Децата останаха при нея. Аз останах с майка ѝ – жената, която винаги ме гледаше с подозрение и никога не пропускаше да ми напомни, че не съм достатъчно добър за дъщеря ѝ.

– Ако беше по-амбициозен, Мария нямаше да те остави – повтаряше тя всяка вечер, докато ядеше супата си и гледаше новините на БНТ.

В началото мислех, че ще е временно. Че Мария ще се върне. Че ще си върнем живота. Но месеците минаваха, а аз се чувствах все по-задушен в този апартамент, в който всяка вещ ми напомняше за провала ми като съпруг и баща.

Една вечер, докато миех чиниите, телефонът ми иззвъня. Беше Ани – момичето от счетоводството. Беше ме поканила на кафе няколко пъти, но все отказвах. Този път приех.

– Георги, трябва да поговорим – каза тя още щом седнахме в малкото кафене до пазара.

– За какво?

– За нас. Харесвам те. Но не мога да започна нещо сериозно с мъж, който живее с майката на бившата си жена.

Погледнах я в очите. Беше права. Но как да оставя леля Катя сама? Тя нямаше никого. Мария не ѝ се обаждаше. Аз бях единственият човек в живота ѝ.

– Ани…

– Не ме карай да избирам между теб и себе си – прекъсна ме тя. – Ако искаш дете с мен, ако искаш нов живот… първо трябва да затвориш старата врата.

Върнах се у дома объркан. Леля Катя ме чакаше с топла баница и обичайните въпроси:

– Къде беше? С кого беше? Защо миришеш на парфюм?

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко изгубено и всичко възможно. На сутринта взех решение.

– Лельо Катя, трябва да поговорим – казах ѝ на закуска.

– Какво има пак?

– Намерих си квартира. Ще се изнеса следващата седмица.

Тя замръзна. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Оставяш ме? След всичко?

– Не те оставям. Просто… трябва да започна наново.

Тя не каза нищо повече. Само стана и затвори вратата на стаята си.

Следващите дни бяха ад. Всяка сутрин намирах бележки: „Не забравяй кой ти е помагал“, „Мария ще разбере какъв си егоист“, „Ще останеш сам“…

Ани ме подкрепяше:

– Ти не си длъжен да носиш чужда вина цял живот.

Изнесох се в малка гарсониера в Младост. Празно, тихо… но мое. Ани идваше често. Говорехме за бъдещето, за дете…

Но леля Катя не спираше да звъни:

– Болна съм… Самотна съм… Защо ме изостави?

Всяка вечер се борех със себе си – между дълга към миналото и надеждата за ново начало.

Един ден Ани ми каза:

– Или ще живеем заедно и ще имаме семейство, или ще останеш завинаги в сянката на старата си къща.

Избрах я. Но чувството за вина не ме напускаше. Когато Ани забременя, радостта ми беше примесена със страх: дали няма да повторя грешките си? Дали някога ще бъда свободен от миналото?

Сега стоя до леглото на новородения ни син и се питам: Може ли човек да започне начисто, ако носи тежестта на чуждите очаквания? Или винаги ще бъдем заложници на семейството си?