Когато майчинството боли: Изповедта на Мария от Пловдив

– Не мога да повярвам, че пак си забравила да изключиш котлона! – гласът на дъщеря ми Елица пронизва тишината в кухнята. Стоя до прозореца, с ръце, стиснати в юмруци, и гледам как дъждът се стича по стъклото. В този момент осъзнавам – вече не съм нужна така, както преди. Децата ми са пораснали, а аз… аз съм останала сама със спомените си и с празния апартамент в квартал „Кючук Париж“.

Преди години домът ни беше пълен с глъчка – Виктор тичаше из коридора с топка, Елица се караше с брат си заради дистанционното, а най-малкият, Сашко, се лепеше за полата ми и ме молеше да му направя палачинки. Сега Виктор живее в София и работи като програмист, Елица е омъжена и рядко се обажда, а Сашко учи във Варна и се прибира само през ваканциите. Мъжът ми Георги почина преди пет години – инфаркт посред нощ. Оттогава апартаментът е станал твърде голям за мен.

– Мамо, трябва да започнеш да мислиш за себе си! – казва Елица по телефона. Гласът ѝ е уморен, сякаш говори с дете. – Излез навън, намери си хоби, запиши се на курс по рисуване или нещо такова…

– Не ми се излиза – отвръщам тихо. – Какъв смисъл има? Всичко, което правех досега, беше за вас.

Тя въздъхва. Чувам как някой плаче на заден план – внучката ми Мария. Елица затваря бързо.

Вечерите са най-тежки. Сядам на масата в кухнята и гледам старите снимки – Виктор с първата си награда по математика, Елица на абитуриентския бал, Сашко с разчорлена коса и шоколад по бузите. Понякога си мисля, че ако можех да върна времето назад, щях да прегръщам децата си по-силно и да им казвам по-често колко ги обичам. Вместо това бях строга и изисквах много – чистота, успехи в училище, добро поведение. Може би затова сега ме избягват?

Една вечер Виктор ми звъни:

– Мамо, добре ли си? – пита той.

– Добре съм – излъгах. – Как е работата?

– Натоварено е… Мамо, мислил ли си да дойдеш при мен в София? Ще ти намеря малък апартамент наблизо.

– Не мога да оставя този дом… Тук са всички спомени.

– Спомените са в теб, не в стените – казва той тихо.

След разговора плаках дълго. Не защото ми предложи помощ – а защото осъзнах колко далеч сме станали един от друг. Кога се случи това? Кога престанах да бъда центърът на техния свят?

Съседката ми леля Пенка често ме кани на кафе. Тя е вдовица като мен и има две дъщери в чужбина.

– Марийче, трябва да се научиш да живееш за себе си – казва тя и ми подава чаша чай. – И аз плаках нощем първите години. После започнах да ходя на народни танци. Намерих приятели… Животът не свършва с децата.

– Ами ако не мога? Ако не знам какво харесвам? – питам я аз.

– Ще разбереш. Просто опитай.

Опитах. Записах се на курс по керамика в читалището. Първия път ръцете ми трепереха толкова силно, че едва не изпуснах глината на пода. Жените около мен бяха усмихнати и разговорливи. Разказваха за внуците си, за болежките си, за младостта си. За първи път от години се почувствах част от нещо.

Веднъж Елица дойде на гости с малката Мария. Апартаментът оживя отново – детски смях, разпилени играчки по пода, миризма на прясно изпечени кифлички.

– Мамо, ти си различна – каза Елица вечерта, докато прибираше чиниите.

– Научих се да живея сама – отвърнах аз. – Но никога няма да спра да ви обичам.

Тя ме прегърна силно. За миг усетих топлината на онова минало, което толкова ми липсваше.

Сега вече знам: майчинството не свършва, когато децата напуснат дома. Болката от самотата е истинска, но тя може да бъде лекувана с нови приятелства и малки радости. Понякога все още се будя нощем и слушам тишината – тя вече не ме плаши толкова много.

Чудя се: Колко от вас са усещали тази празнота? Как се справяте със самотата след като децата поемат по своя път?