Майка ми ме предупреди, но аз не я послушах: Истината за свекърва ми Катя

— Не вярвай на всичко, което виждаш, Мариела — гласът на майка ми още ехти в ушите ми, докато стоя в коридора на апартамента ни в Люлин, с куфар в ръка и сълзи в очите. — Катя не е това, което изглежда.

Тогава й се разсърдих. Как може да говори така за майката на мъжа ми? Катя ме прие с отворени обятия още от първия ден. Помогна ми да се ориентирам в новото семейство, канеше ме на кафе, споделяше рецепти за баница и ме наричаше „дъще“. Дори когато Иван — моят съпруг — закъсняваше от работа и аз се тревожех, тя беше тази, която ми звънеше да ме успокои.

— Мариела, не се притеснявай, момчето ми е работохолик, но те обича — казваше тя с топъл глас.

С времето започнах да й се доверявам повече от собствената си майка. Когато майка ми идваше на гости и забелязваше как Катя ме обсипва с внимание, тя само поклащаше глава и мълчеше. Веднъж дори прошепна:

— Внимавай, дъще. Не всичко е злато, което блести.

Но аз не исках да слушам. Бях щастлива. Или поне така си мислех.

Проблемите започнаха тихо. Иван стана по-студен, по-отдалечен. Вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора. Опитвах се да говоря с него, но той все намираше оправдания — уморен бил, напрегнат бил. Катя все по-често идваше у нас „случайно“ и винаги носеше любимите му курабийки.

— Мариела, остави го да си почине — казваше тя и ме поглеждаше с онзи уж загрижен поглед. — Мъжете са такива.

Една вечер чух как шепнат в кухнята. Катя му говореше тихо:

— Не й казвай всичко. Жените са коварни понякога.

Сърцето ми се сви. Започнах да се съмнявам във всичко. Опитах се да споделя с майка ми, но тя само въздъхна:

— Казах ти, дъще. Но ти сама трябва да видиш.

Скоро разбрах, че Иван има връзка с колежка. Катя беше първата, която научи. Вместо да ме подкрепи, тя дойде у нас с Иван и каза:

— Мариела, нека бъдем разумни хора. Иван е млад, животът е пред него. Ти ще намериш друг.

Погледнах я невярващо. Тази жена, която ме наричаше „дъще“, сега стоеше срещу мен като непозната. Иван мълчеше виновно до нея.

— Катя, ти ли си това? — прошепнах аз.

Тя само сви рамене:

— Животът е такъв, Мариела. Всеки гледа себе си.

Разводът мина бързо. Катя настоя Иван да вземе апартамента, защото бил „семеен“. Аз останах с малко дрехи и разбито сърце. Майка ми ме прие у дома без думи. Само ме прегърна силно.

— Понякога най-големите уроци идват от най-близките хора — каза тя тихо.

Сега стоя на прозореца и гледам към блоковете на Люлин. Чудя се дали някога ще мога пак да се доверя на някого така безрезервно. Защо не послушах майка си? Колко често заслепени от желанието да бъдем приети пренебрегваме инстинктите си?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли човек да прости такова предателство или доверието веднъж изгубено никога не се връща?