Къщата, която построих за чужди мечти

– Мамо, не можем да останем тук. – Гласът на Даниел беше тих, но твърд. Стоеше на прага на новата къща, която още миришеше на боя и надежди. Снахата ми, Мария, гледаше встрани, стискайки ръцете си.

Сърцето ми се сви. Толкова години бях броила дните в Германия, работейки по чужди домове, чистейки стълбища и гледайки възрастни хора. Всяка вечер си представях как се прибирам у дома – не в панелката в Пловдив, а в истинска къща на село, с двор, с рози и люляци, с гълъби на покрива. Мечтаех за трапеза с деца и внуци, за смях и шумотевица.

– Как така не можете? – Гласът ми трепереше. – Всичко направих за вас! За да имате дом, да не се скитате като мен по чужбина!

Даниел въздъхна тежко. – Мамо, тук няма работа. Мария е свикнала в града. Аз… аз не мога да се върна към живота на село. Не съм като теб.

Погледнах ги – младите хора, които бях отгледала сама след смъртта на баща му. Всичко правех за тях: всяка марка, всеки лев пращах вкъщи. Пропуснах първите му стъпки, първия му учебен ден, първата му любов. Всичко това – за да имат по-добър живот.

Сега стоях пред къщата, която построих тухла по тухла с ръцете си и парите си, и усещах как мечтата ми се рони като стара мазилка.

– Мамо, не искаме да те нараняваме – прошепна Мария. – Но тук няма бъдеще за нас.

– А за мен има ли? – попитах тихо.

Те замълчаха. В този миг осъзнах: цял живот съм градяла нещо, което не е било тяхната мечта. Бях ги превърнала в заложници на собствените си копнежи.

Вечерта седнах сама на пейката пред къщата. Селото беше тихо. Само щурците пееха. Спомних си майка ми – как ме изпрати навремето с думите: „Дано някой ден се върнеш.“ Тогава не разбирах какво значи самотата.

На следващия ден Даниел и Мария си тръгнаха. Оставиха ме с обещания да идват често, но знаех – животът им е другаде. Къщата опустя още преди да се напълни с живот.

Дните минаваха бавно. Сутрин поливах цветята, после плетях или гледах през прозореца към пътя. Понякога някой съсед минаваше и кимваше с глава: „Как е, лельо Катя?“ Усмихвах се и казвах: „Добре съм.“ Но вътре в мен беше празно.

Една вечер седнах до оградата с баба Станка от съседната къща. Тя ме погледна с уморени очи:
– Катенце, всички сме така. Децата ни избягаха по градовете или чужбина. Ние останахме тук – да пазим домовете им.

– А струва ли си? – попитах я. – За кого строим тези къщи?

Тя въздъхна:
– За спомените си, Катенце. За надеждата, че някой ден ще се върнат.

Всяка сутрин чаках обаждане от Даниел. Понякога звънеше: „Мамо, добре сме.“ Друг път минаваха седмици в тишина. На Коледа дойдоха за два дни – донесоха подаръци и усмивки, но бързаха да си тръгнат обратно в града.

Една пролетна сутрин видях момче и момиче пред къщата ми. Бяха от новите хора в селото – купили старата къща отсреща и я ремонтираха сами.
– Лельо Катя, може ли да ни дадеш малко разсад за домати? – попита момичето.

Поканих ги на кафе. Разказаха ми за мечтите си – да избягат от шума на града, да отглеждат зеленчуци и деца на чист въздух.

Почувствах топлина в гърдите си. Може би тази къща ще стане дом за някой друг? Може би мечтите ни не са напразни, просто намират други хора?

Вечерта написах писмо до Даниел:
„Сине, разбрах нещо важно – не можем да живеем живота на другия. Построих тази къща с любов за теб, но тя е твоя само ако я поискаш. Ако не – ще я пазя за теб или ще я дам на някой, който има нужда от дом.“

Сълзи потекоха по бузите ми. Не знаех дали постъпвам правилно. Но поне вече не се чувствах толкова сама.

Сега всяка сутрин отварям прозореца и гледам към двора. Понякога чувам смях от съседната къща или виждам как някой минава по улицата с кошница яйца или буркан мед.

Питам се: За кого строим домовете си? За децата си или за собственото си спокойствие? И ако останем сами в края на пътя – струваше ли си всичко това?