„Защо да теглим заем, като ще наследим твоя апартамент?“ – Историята на една майка и нейната болка
– Защо да теглим заем, като ще наследим твоя апартамент? – думите на сина ми, Виктор, още кънтят в ушите ми. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките в Люлин, а аз стоях на балкона с чаша чай. Не очаквах разговорът да тръгне така. Виктор и жена му Ива дойдоха на гости – уж за да видят как съм, а всъщност да обсъдят поредния си финансов проблем.
– Мамо, ти си сама, нямаш нужда от толкова голям апартамент. Ние с Ива и децата се чудим как да се оправим с ипотеката. Ако ни помогнеш сега, после няма да има смисъл да се мъчим с банки и лихви…
Погледнах ги – младо семейство, уж обичат децата си, а в очите им видях само сметкаджийство. Сърцето ми се сви. Толкова години се борих сама – след като баща му почина от инфаркт, когато Виктор беше едва на осем. Работех на две места – денем в училище като учителка по литература, вечер чистех офиси. Всичко заради него. Не съм си купувала нови дрехи с години, не съм ходила на море… Само и само той да има всичко.
– Викторе, не става дума за апартамента… Става дума за това как се отнасяш към мен – опитах се да кажа спокойно.
– Мамо, не се обиждай, но това е реалността. Всички го правят. Като остарееш, ще си при нас или ще идеш в дом. Няма смисъл да държиш този апартамент празен.
Ива кимаше мълчаливо. Знаех, че тя го подбутва. Откакто са заедно, все гледа да изкара нещо от мен – дали ще е буркан лютеница или пари за детето…
Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за годините самота, за жертвите, за това какво означава да си майка в България. Дали съм сбъркала някъде? Дали съм го разглезила прекалено? На сутринта излязох на пейката пред блока. Там беше баба Мария – съседката от третия етаж.
– Какво има, Цвето? Изглеждаш пребледняла.
– Виктор пак беше тук… Иска апартамента ми. Казва, че няма смисъл да тегли заем…
Баба Мария въздъхна тежко.
– И моите са такива. Само чакат кога ще си тръгна…
В този момент осъзнах – не съм сама в болката си. Колко ли майки и бащи по блоковете преживяват същото? Децата им гледат на тях като на банкомати или като на бъдещо наследство.
След няколко дни Виктор пак дойде. Този път беше по-настоятелен.
– Мамо, трябва ни решение до края на седмицата. Ако не ни помогнеш сега, ще загубим капарото за новия апартамент.
– Викторе, не мога просто така да ти дам жилището си. Това е моят дом! Тук са спомените ми, тук съм живяла с баща ти…
– Мамо! Не бъди егоистка! Всички мои приятели вече са получили помощ от родителите си! Само ти се дърпаш!
Погледнах го и не познах сина си. Кога стана толкова чужд? Кога забрави всичко?
Седнахме мълчаливо на масата в кухнята. Ива стоеше с кръстосани ръце и гледаше през прозореца.
– Цвети, ние не искаме да те изхвърлим – каза тя тихо. – Просто ни е трудно…
– А на мен не ми ли беше трудно? – избухнах аз. – Знаете ли колко нощи съм плакала от умора? Колко пъти съм се отказвала от всичко заради вас?
Виктор млъкна. За първи път видях сянка на вина в очите му.
– Мамо… Не знаех…
– Не си знаел? А трябваше! Майка ти не е банка! Майка ти е човек!
Той стана рязко и тръшна вратата след себе си. Останах сама в тишината на панелката. Сълзите ми капеха по масата.
На следващия ден реших – няма да дам апартамента си. Ще живея тук докато мога. Ако някой ден не мога сама – ще решавам тогава.
Вечерта пак излязох на пейката пред блока. Баба Мария ме погледна и каза:
– Цвето, дръж се! Ако ние не се уважаваме, никой няма да ни уважава!
Седяхме дълго в мълчание. Гледах светлините по прозорците и си мислех: Кога децата ни забравиха какво значи обич? Кога започнаха да гледат на нас като на вещи?
Може би някъде сбъркахме… Може би сме ги обичали прекалено много…
А вие как мислите? Къде е границата между помощта и самоуважението? Трябва ли родителят винаги да жертва себе си за децата си?