Изповедта на една непозната: Когато любовта разтърси брака ми

— Знам, че ще ме намразиш, но повече не мога да мълча — гласът ѝ трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше срещу мен на прага на нашия апартамент в „Люлин“, стиснала чантата си така, сякаш държеше в нея цялата си съдба. Беше късен октомври, а вятърът носеше мирис на мокри листа и нещо неизказано.

Казвам се Мария. На 54 години съм и от три десетилетия съм омъжена за Петър — човекът, с когото израснахме заедно, с когото споделихме първите си мечти в студентските години във Велико Търново. Имаме две деца — Даниела и Георги, вече пораснали, с техните си животи. Животът ни не беше лесен — кредити, сметки, ремонти, грижи за болни родители — но винаги сме били заедно. Или поне така вярвах.

Тази жена — Виктория — я познавах бегло. Работеше с Петър в общината, често го споменаваше между другото, когато се прибираше от работа. Никога не съм си представяла, че ще дойде ден, в който ще стои пред мен и ще ми казва: „Обичам го. Обичам Петър.“

— Моля те, не ме гледай така… Не искам да ти го отнема. Просто… трябваше да знаеш — прошепна тя и избърса сълзите си с ръкав.

В този миг светът ми се срина. Чувах как часовникът тиктака в коридора, как някъде далеч дете плаче на площадката. Гледах Виктория и се чудех дали това е някаква лоша шега. Но по лицето ѝ нямаше и следа от лъжа.

— От колко време? — попитах тихо, почти без глас.

— От две години… Но нищо не се е случило между нас! Кълна се! Просто… чувствата ми са истински. Той е толкова добър човек… — гласът ѝ се пречупи.

В този момент вратата се отвори и Петър влезе, носейки торба с хляб и кисело мляко. Замръзна, когато видя Виктория и мен една срещу друга.

— Какво става тук? — попита той, а очите му се стрелнаха от едната към другата.

— Трябва да поговорим — казах аз и усетих как гласът ми трепери.

Виктория избяга по стълбите, а аз останах сама с Петър в кухнята. Седнахме един срещу друг на масата с покривка на слънчогледи — подарък от свекърва ми преди години.

— Мария… — започна той, но аз го прекъснах.

— Знаеш ли какво ми каза току-що Виктория? Че те обича. Че две години живее с тази болка. И ти какво ще кажеш?

Петър сведе глава. Видях как ръцете му треперят.

— Не съм ѝ давал повод… Поне не нарочно. Просто… тя е самотна жена, има труден живот… Говорили сме много за работа, за живота… Може би съм бил твърде мил с нея…

— Мил? Петър, ти си мой съпруг! Как можа да позволиш това?

В този момент в мен се надигнаха всички страхове и несигурности, които бях трупала през годините. Дали някога съм била достатъчна? Дали той все още ме обича? Или просто сме останали заедно по навик?

Дните след това бяха мъчителни. Петър ходеше като призрак из апартамента. Аз не можех да спя. Даниела забеляза напрежението и дойде една вечер при мен в кухнята.

— Мамо, какво става? Вие двамата не сте такива…

Погледнах я и усетих как сълзите напират.

— Понякога хората се променят, Даниела. Понякога любовта не е достатъчна…

Тя ме прегърна силно.

— Вие сте силни. Ще го преживеете.

Но аз не бях сигурна. Всяка вечер гледах Петър как заспива до мен и се чудех дали мисли за Виктория. Дали я сравнява с мен? Дали мечтае за друг живот?

Една неделя сутрин реших да говоря открито с него.

— Петре, трябва да решим какво ще правим. Не мога да живея в лъжа. Ако я обичаш — тръгвай при нея. Ако не — докажи ми го.

Той ме погледна дълго и тежко.

— Мария, ти си моят живот. Сгреших, че допуснах тази близост. Не я обичам така… Просто се почувствах нужен някому. Но ти си моята жена.

Думите му ме разтърсиха. За първи път осъзнах колко лесно човек може да се подхлъзне в самота и нужда от внимание. Колко крехки са границите между приятелството и нещо повече.

С времето раната започна да зараства. Простих му, но никога няма да забравя този ден на прага ни. Виктория напусна работата си и повече не я видяхме.

Понякога вечер се питам: Колко малко е нужно да се разруши един живот? И дали прошката е достатъчна, за да започнеш отначало?