Когато се върнах от Германия: Истината, която не исках да видя

— Колко пари останаха? — попитах с пресъхнало гърло, още преди да съм свалил якето си. Беше късен ноемврийски следобед, а вратата на нашия апартамент в Пловдив се затвори тежко зад мен. Миризмата на готвено ме удари в носа, но не беше уютна — беше натрапчива, като че ли прикриваше нещо.

Жена ми, Мария, стоеше до прозореца с телефон в ръка. Не ме погледна веднага. — Останаха… малко — промълви тя, сякаш говореше на себе си.

— Малко? Шест месеца работих като вол в Германия! — гласът ми трепереше между гняв и отчаяние. — Изпращах ти всеки месец по 1 200 евро. Къде са парите?

Тя въздъхна и седна на стола до масата. — Децата имаха нужда от нови дрехи, ремонтът на банята не можеше да чака… Плащах сметки, купувах храна… Не е лесно, Димитре.

В този момент синът ми, Петър, изскочи от стаята си с нов телефон в ръка. — Тате, виж какъв телефон си взех! — похвали се той, без да усеща напрежението във въздуха.

Погледнах Мария. Очите ѝ се напълниха със сълзи. — Не можех да му откажа. Всички в класа имат такива.

Седнах тежко на стола срещу нея. В Германия работех по 12 часа на ден в склад за мебели. Ръцете ми още боляха от тежките кашони. Всяка вечер броях дните до завръщането си у дома, представях си как ще седнем заедно на масата, ще се смеем, ще планираме бъдещето си. А сега?

— Мария, аз не издържам повече така — прошепнах. — Не мога да съм единственият, който носи всичко на гърба си.

Тя избухна: — А ти мислиш ли, че тук е лесно? Да гледам децата сама, да се оправям с всичко? Ти поне имаше работа и сигурност там!

— Сигурност? — засмях се горчиво. — Всеки ден се страхувах дали ще ме изгонят, дали ще имам пари за храна. Спях в стая с още трима българи, които хъркаха и плачеха нощем за децата си!

Мълчахме дълго. Дъщеря ни, Ива, тихо затвори вратата на стаята си. Чувах как плаче.

— Може би е време и ти да поработиш — казах тихо. — Не можем повече така. Аз ще остана тук, ще търся работа в България. Ти можеш да започнеш нещо — магазинът на леля ти търси продавачка.

Мария ме изгледа с ужас: — Искаш да зарежа децата? Да ги оставя сами?

— Не ги оставяш сами! Просто ще работиш няколко часа на ден! Петър е вече на 15, Ива — на 12. Те могат да се грижат един за друг след училище.

Тя поклати глава: — Не мога… Не съм работила никога. Страх ме е.

— А мен не ме ли беше страх да замина сам в чужбина? — извиках. — Но го направих заради вас!

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми: — Димитре, върна ли се? Как е Мария? Децата?

— Добре сме, мамо — излъгах. — Ще се оправим.

След като затворих, Мария вече плачеше открито.

— Прости ми… Мислех, че ще стигнат парите. Всичко беше толкова скъпо… Исках децата да не усещат липсата ти.

Станах и я прегърнах. За първи път от много време усетих колко е крехка.

— Ще го измислим заедно — казах тихо.

На следващия ден отидохме заедно до магазина на леля ѝ. Мария беше нервна и притеснена, но леля ѝ я прие топло:

— Ще ти покажа всичко. Не е страшно! А и ще имаш време за децата следобед.

Вечерта седнахме всички заедно на масата. Петър мълчеше и гледаше телефона си. Ива ме прегърна:

— Тате, ще останеш ли вече у дома?

— Ще опитам, мила моя.

Дните минаваха бавно. Намерих временна работа като шофьор на камион в една фирма за доставки. Заплатата беше малка, но поне бях у дома всяка вечер.

Мария свикна с работата си. В началото беше изморена и раздразнителна, но постепенно започна да се усмихва повече. Вечерите ни станаха по-спокойни; децата помагаха вкъщи.

Една вечер седнахме двамата на балкона с чаша чай.

— Мислиш ли, че ще се справим тук? — попита тя тихо.

— Не знам — признах честно. — Но поне ще сме заедно.

Понякога още усещам болката от Германия: самотата, умората, страха дали ще стигнат парите. Но сега знам едно: семейството не е само един човек да носи всичко на гърба си.

А вие как мислите? Само един ли трябва да поема цялата тежест или е време всички в семейството да поемат своята част от отговорността?