Денят, в който трябваше да избера между дъщеря си и семейството – ще ми прости ли някой някога?

– Не мога да повярвам, че ще застанеш срещу мен заради нея! – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината в кухнята като нож. Дъщеря ми Виктория стоеше до мен, стиснала ръката ми така силно, че пръстите ѝ побеляха. Въздухът миришеше на изгоряло кафе и стари обиди.

Сърцето ми блъскаше в гърдите. Бях изправена пред най-страшния избор в живота си – между детето си и семейството, което ме беше приело преди двайсет години. „Мамо, моля те…“, прошепна Вики, а очите ѝ се напълниха със сълзи. В този миг разбрах, че няма връщане назад.

Всичко започна преди седмица, когато Вики се прибра разплакана от училище. Беше я унижили пред целия клас – нейната най-добра приятелка я беше предала, а момчетата я бяха нарекли „развалена“. Не можех да понеса болката ѝ. Прегърнах я и ѝ обещах, че ще бъда до нея, каквото и да стане.

Но Мария имаше други планове. „Това е възпитание! Ако беше по-строга с нея, нямаше да се държи така!“, изсъска тя още същата вечер. Съпругът ми Георги мълчеше – както винаги, когато майка му повишаваше тон. Знаех, че той е разкъсан между нас двете, но този път не можех да мълча.

– Виктория не е виновна! – извиках аз. – Тя има нужда от подкрепа, а не от упреци!

Мария ме изгледа с презрение. – Ти разваляш всичко! В нашето семейство децата се възпитават със строга ръка! Ако продължаваш така, ще я направиш слаба и разглезена!

Тези думи ме пронизаха. Спомних си собственото си детство в Пловдив – баща ми никога не ме беше прегръщал, майка ми рядко казваше „обичам те“. Бях обещала на себе си, че моето дете ще расте обичано.

Следващите дни напрежението вкъщи се сгъстяваше като буреносен облак. Виктория спря да яде, затвори се в стаята си и плачеше нощем. Георги се прибираше все по-късно. Аз се опитвах да говоря с него, но той само въздишаше: „Не мога да избера страна…“

В неделята Мария дойде на закуска с решителен вид. – Ще говоря с Виктория. Ще ѝ покажа какво значи дисциплина!

– Не! – изправих се между тях. – Няма да ѝ говориш така!

– Значи избираш нея пред нас? Пред мен? – очите ѝ святкаха от гняв.

– Избирам детето си! – гласът ми трепереше, но не от страх.

Виктория се хвърли в прегръдките ми и заплака неудържимо. Мария излезе от кухнята с трясък на вратата.

От този ден всичко се промени. Георги спря да говори с мен за важните неща. Мария започна да ме избягва и да шушука по телефона с роднините. На следващата семейна вечеря всички ме гледаха като чужда.

Виктория постепенно започна да се усмихва отново. Записа се на театрална школа и намери нови приятели. Но аз усещах празнината около себе си – сякаш бях изгубила част от себе си заради този избор.

Една вечер Георги седна до мен на дивана. – Защо трябваше да го направиш толкова драматично? Можеше просто да замълчиш…

Погледнах го през сълзи: – Ако не бях застанала до Вики, щях ли да бъда майка? Или просто послушна снаха?

Той не отговори.

Минаха месеци. Семейството ни вече не беше същото. Понякога се питам дали направих правилния избор. Дали можех да намеря друг път? Дали някой ден Мария ще ми прости? Дали Георги ще ме разбере?

Но когато виждам Виктория щастлива, знам едно: любовта към детето е по-силна от всяка традиция.

Понякога нощем се питам: „Може ли някой да ми прости, че избрах дъщеря си пред семейството? Или това е цената на истинската майчина любов?“