Когато дълговете разделят семейството: Историята на една българска снаха

„Петя, пак ли ще ми държиш сметка за парите? Не виждаш ли, че майка ми има нужда?“ – думите на Мартин отекват в главата ми като чук. Стоя в кухнята, ръцете ми треперят над чашата с чай, а навън дъждът барабани по прозореца. Вече трети месец не мога да спя спокойно. Дадохме на свекърва ми 12 000 лева – всичките ни спестявания за ремонт на апартамента. Тя обеща да ги върне до два месеца, но сега дори не вдига телефона, когато ѝ звъня.

„Мартине, не става въпрос само за парите! Става въпрос за това, че ти избра нея пред мен. Чувствам се излъгана!“ – гласът ми се къса, а сълзите напират. Той ме гледа с умора и безсилие, сякаш съм поредният му проблем, а не жената, с която дели живота си вече осем години.

Всичко започна преди шест месеца. Беше неделя, седяхме на масата у тях, когато свекърва ми – леля Мария – започна да разказва колко е тежко положението. „Петенце, Мартине, банката ще ми вземе апартамента! Само вие можете да ми помогнете…“ Мартин веднага се развълнува. „Мамо, ще измислим нещо.“ Аз мълчах. Знаех, че парите са ни нужни за ремонта – мечтаех за нова кухня и детска стая за малкия Дани.

Вечерта Мартин настоя: „Петя, това е майка ми! Не можем да я оставим на улицата.“ Стиснах зъби и се съгласих. Подписахме договор на ръка – уж всичко да е ясно. Но още тогава нещо в мен се пречупи.

Минаха седмици. Свекърва ми започна да избягва срещите с нас. Когато я питахме за парите, тя все намираше извинения: „Още не съм получила пенсията си…“, „Чакам да продам нивата в селото…“ Мартин все я защитаваше: „Тя е възрастна жена, не разбираш ли?“

Започнахме да се караме все по-често. Вечерите ни се превърнаха в мълчаливи битки. Дани усещаше напрежението и започна да се буди нощем с плач. Майка ми ме попита: „Петя, струваше ли си?“ Не знаех какво да ѝ отговоря.

Една вечер не издържах и отидох при леля Мария без Мартин. Позвъних ѝ на вратата – тя отвори и ме изгледа студено.
– Петя, защо си дошла?
– Искам да поговорим за парите. Знаеш колко са ни нужни.
– Ох, момиче, ти само за пари мислиш! Аз съм ти майка вече!
– Не сте ми майка! – изпуснах се аз. – Аз съм ви снаха и очаквам уважение!
Тя затръшна вратата пред лицето ми.

Върнах се у дома разтреперана. Разказах всичко на Мартин. Той ме обвини, че съм я обидила. „Ти не разбираш какво е да си самотна майка! Тя е страдала цял живот!“

От този ден между нас зейна пропаст. Започнах да се чувствам чужда в собствения си дом. Мартин все по-често оставаше до късно на работа или ходеше при майка си. Аз се грижех сама за Дани и се чудех как ще платим сметките следващия месец.

Една сутрин получих писмо от банката – закъснявахме с вноската по кредита за апартамента. Сърцето ми се сви от страх. Обадих се на Мартин:
– Трябва да говорим сериозно! Ще загубим всичко!
– Не преувеличавай! Ще намеря начин.
Но начинът така и не дойде.

Започнах да търся допълнителна работа – чистих входове, гледах деца на съседи. Вечер падах изтощена в леглото и плачех тихо, за да не будя Дани.

Майка ми настоя да се върнем при нея в Пловдив: „Петя, тук ще сте на сигурно място.“ Но аз все още обичах Мартин и вярвах, че ще намерим изход.

Една вечер той се прибра пиян. Погледна ме с празен поглед:
– Защо не можеш просто да простиш? Това е семейството ми!
– А аз? Аз не съм ли ти семейство?
Той замълча и излезе от стаята.

На следващия ден намерих бележка: „Отивам при майка ми за известно време.“

Останах сама с Дани в празния апартамент. Гледах снимките ни от щастливите дни – усмивките ни изглеждаха толкова далечни.

Сега стоя тук и си мисля: струваше ли си всичко това? Кога парите станаха по-важни от доверието? Какво бихте направили вие на мое място?