Николина никога не беше достатъчно добра за Марко: Истината за любовта и социалните различия

– Николина, ти пак ли си с тези евтини обувки? – гласът на майката на Марко проряза тишината още преди да съм прекрачила прага. Стоях на входа, стиснала букет карамфили, които бях купила от пазара на Женския пазар, защото знаех, че тя обича цветя. Но вместо усмивка, получих само студен поглед и една от онези реплики, които те карат да се чувстваш малка и незначителна.

Марко се опита да замаже положението:
– Мамо, Николина е дошла да ни види, не за да я съдиш по обувките.

Но думите му увиснаха във въздуха. Баща му дори не ме поздрави. Седеше на масата с вестника „24 часа“ и само повдигна вежди, когато ме видя. В този момент разбрах – колкото и да се старая, никога няма да бъда достатъчно добра за тях.

Аз съм от Перник. Родена и израснала в двустаен панелен апартамент с майка ми и баба ми. Баща ми ни напусна, когато бях на десет. Майка ми работеше като санитарка в болницата, а баба ми гледаше мен и готвеше най-вкусната боб чорба на света. Не сме били богати, но винаги сме имали топлина и обич.

Марко беше различен. Той е от София, от семейство с традиции – баща му адвокат, майка му преподавател по литература в Софийския университет. Живеят в просторен апартамент на булевард „Витоша“, където всичко блести от чистота и ред. Когато се запознахме в университета, той беше първият човек, който ме накара да се почувствам специална. Говорехме с часове за книги, музика и мечти. Влюбих се в него така, както човек се влюбва само веднъж – безрезервно и без страх.

Но още първият път, когато ме покани у тях, разбрах, че тази любов ще бъде изпитание.

– Николина, ти какво работиш? – попита ме майка му по време на вечерята.
– Работя като продавач-консултант в книжарница „Сиела“. – отвърнах с усмивка.
– Аха… – каза тя и остави вилицата си. – А Марко учи право. Сигурно ще стане съдия като баща си.

В този момент усетих как между нас зейва пропаст. Опитах се да я запълня с разговори за книги и театър, но тя все намираше начин да подчертае разликите между нас.

След всяка среща у тях се прибирах вкъщи разплакана. Майка ми ме прегръщаше и ми казваше:
– Не се отказвай, Ники! Ако той те обича, ще се пребори за теб.

Но с времето започнах да се съмнявам дали любовта ни е достатъчно силна.

Една вечер Марко дойде у нас. Беше напрегнат.
– Николина, трябва да поговорим.
– Какво има?
– Родителите ми… Те не могат да приемат нашата връзка. Казват, че заслужавам повече. Че ти не си от нашата среда.
– А ти какво мислиш? – попитах го с треперещ глас.
– Аз… Обичам те. Но не знам дали мога да живея в постоянен конфликт с тях.

Сълзите ми потекоха безконтролно. За първи път осъзнах колко тежко е да се бориш не само за любовта си, но и срещу предразсъдъците на цял един свят.

Дните минаваха бавно. Марко започна да се отдръпва. Срещахме се все по-рядко. Веднъж го видях с друга – момиче от неговия кръг, дъщеря на колега на баща му. Усмихваха се един на друг така, както някога се усмихвахме ние.

Върнах се у дома и заспах с дрехите. На сутринта баба ми ме събуди с чаша чай и каза:
– Ники, животът е като влак – понякога хората слизат на различни гари. Не можеш да ги задържиш насила.

Опитах се да го забравя. Започнах да уча повече, записах магистратура по литература. Работех по цял ден в книжарницата и вечер четях стихове на Димчо Дебелянов. Болката не минаваше, но започнах да усещам някаква сила в себе си.

Една вечер Марко ми писа:
– Може ли да се видим?

Срещнахме се в малкото кафене до Народния театър. Беше напрегнат.
– Съжалявам за всичко – каза той. – Страх ме беше да избера теб пред семейството си.
– А сега?
– Сега знам, че съм сбъркал. Но вече е късно, нали?

Погледнах го дълго. Вече не изпитвах гняв. Само тиха тъга.
– Може би просто трябваше да бъда достатъчно добра за теб… или поне за тях.

Той наведе глава и си тръгна. Аз останах сама със себе си и с истината – понякога любовта не побеждава всичко. Понякога социалните различия са по-силни от чувствата ни.

Днес работя като учителка по литература в Перник. Обичам учениците си и вярвам, че мога да им дам повече от това, което някога получих аз. Понякога ги гледам и си мисля: „Дали някой ден ще живеем в общество, където няма да бъдеш съден по обувките си?“

А вие как мислите? Може ли любовта да победи предразсъдъците или винаги ще има хора като майката на Марко?