Коледно чудо в Пловдив: Втори шанс за малкия Дани

„Не, не, не! Не може да е истина!“, крещях вътрешно, докато гледах как лекарите тичат около малкото безжизнено тяло на сина ми. В стаята миришеше на дезинфектант и страх. Беше Бъдни вечер, а аз лежах на родилното легло в болницата в Пловдив, стиснала ръката на мъжа ми Георги толкова силно, че пръстите му побеляха.

„Госпожо Иванова, трябва да излезете за момент“, каза една от акушерките с треперещ глас. „Ще направим всичко възможно.“

Георги ме изведе в коридора. Седнахме на студената пейка до прозореца, а навън снегът валеше тихо, сякаш светът беше спрял. Вътре в мен бушуваше буря. „Защо точно на нас? Защо точно сега?“

Майка ми пристигна запъхтяна, с шал, увит около главата. „Какво става, Мария? Къде е бебето?“

Не можех да говоря. Само поклатих глава и се разплаках. Георги прегърна и двете ни. „Дани се роди без пулс… Лекарите го реанимират.“

Часовете се точеха като години. Всяка минута беше агония. В коридора се събраха роднини – баща ми, сестра ми Елица, дори съседката леля Пенка, която винаги носеше топли козунаци на празници. Всички мълчаха, някои се молеха наум.

Изведнъж вратата се отвори и излезе доктор Стефанов – човекът, когото всички в квартала уважаваха. Лицето му беше уморено, но в очите му проблясваше нещо.

„Успяхме да върнем сърдечния ритъм на бебето“, каза той тихо. „Но първите 24 часа са критични.“

Паднах на колене и заплаках от облекчение и страх едновременно. Георги ме вдигна и ме прегърна силно.

Следващите дни бяха като сън – от онези кошмарни сънища, в които не знаеш дали ще се събудиш. Дани беше в кувьоз, свързан с тръбички и апарати. Всеки ден носехме храна на лекарите и сестрите, молехме се пред иконата на Света Богородица в болничния параклис.

Една вечер чух как сестра ми Елица шепне на майка ни:

– Мамо, ами ако Дани не оцелее? Как ще го преживее Мария?
– Не говори така! – сряза я майка ми. – Бог е милостив. Ще стане чудо.

Дните минаваха бавно. Всяка сутрин доктор Стефанов ни даваше кратък отчет:

– Стабилен е. Борбен е вашият Дани.

На третия ден ме пуснаха да го видя за първи път. Влязох в стаята с треперещи крака. Малкото му телце беше толкова крехко, а кожата – прозрачна като стъкло. Погалих го по челото и прошепнах:

– Мамо е тук, Дани. Не си сам.

В този миг той отвори очи – две малки сини езерца, пълни с живот.

Излязох от стаята разтърсена от емоции. Георги ме чакаше отвън.

– Видя ли го? – попита той.
– Да… Погледна ме, Жоре! Погледна ме!

Сълзите ни се смесиха в една прегръдка.

След седмица доктор Стефанов ни повика в кабинета си.

– Дани е истинско чудо – каза той. – Ще има нужда от наблюдение, но вече е извън опасност.

Върнахме се у дома точно навреме за Коледа. Цялата махала беше украсена със светлини, а пред входа ни чакаха съседи с домашни сладкиши и топли думи.

Вечерта седнахме около елхата – аз, Георги, Дани и цялото семейство. За първи път от години почувствах истинска благодарност за малките неща: за топлината на дома, за смеха на близките, за втория шанс.

Понякога се питам: ако не беше тази нощ, ако не бяха лекарите и молитвите ни… щях ли да вярвам в чудеса? Или просто любовта ни към децата ни прави способни да преодоляваме невъзможното?

А вие вярвате ли в чудеса или всичко зависи само от нас самите?