Майка ми ми подари старата си къща преди 10 години: Сега не мога да се отърва от нея

— Защо ме питаш дали искам кафе? — гласът на майка ми трепереше, а очите ѝ вече се пълнеха със сълзи. — Не е ли ясно, че съм си у дома?

Стоях насреща ѝ в кухнята, с чашата в ръка, и усещах как всичко в мен се свива. Синът ми, Петър, тичаше из хола и се смееше, а жена ми, Мария, се опитваше да го успокои. Но аз не чувах нищо освен тежкото дишане на майка ми и онзи упрек, който винаги се прокрадваше в думите ѝ.

Преди десет години тя ми подари тази къща. Тогава бях на 28, тъкмо се бях оженил за Мария, а майка ми реши, че е време да се премести при сестра си във Варна. „Това е твоят дом сега, Даниеле“, каза ми тогава. „Грижи се за него и за семейството си.“

Първите години бяха спокойни. Майка ми идваше рядко — по празници, за рождения ден на Петър или когато имаше нужда от нещо от Пловдив. Но след като леля ми почина миналата година, майка ми започна да идва все по-често. Понякога оставаше с дни. Друг път просто се появяваше без предупреждение и се държеше така, сякаш никога не е напускала.

— Мамо, просто исках да те попитам — казах тихо. — Не знаех дали искаш кафе или чай.

— Не знаеш? — гласът ѝ стана остър. — След толкова години още не знаеш какво обичам? Какво съм ти майка тогава?

Мария влезе в кухнята и хвърли бърз поглед към мен. Знаех какво мисли — пак започваше същата сцена. От години се опитвахме да намерим баланс между уважението към майка ми и нуждата ни от лично пространство. Но тя не разбираше граници.

— Мамо, хайде да седнем — предложи Мария с усмивка, която прикриваше напрежението ѝ.

Майка ми седна тежко на стола до прозореца и започна да гледа през стъклото. Въздухът в кухнята стана тежък.

— Когато аз бях млада, никой не ме питаше дали искам кафе — промълви тя. — Всичко беше ясно. Семейството беше едно цяло. Сега всеки си има стая, врата, тайни…

Петър влезе с рисунка в ръка.

— Бабо, виж! Нарисувах те! — извика той.

Майка ми се усмихна за миг, но после отново лицето ѝ помръкна.

— Красиво е, мило дете. Само че баба ти вече няма дом…

— Мамо! — прекъснах я рязко. — Това е твоят дом винаги, но трябва да разбереш, че имаме нужда от спокойствие.

Тя ме погледна така, сякаш я бях ударил.

— Спокойствие? От кого? От мен ли трябва да се пазите? Аз ви дадох всичко! Тази къща е моята кръв!

В този момент усетих как гневът ми кипи. Винаги беше така — всичко се връщаше към нейната жертва, към това колко е дала и колко малко получава обратно.

— Мамо, никой не казва това — опита се да я успокои Мария. — Просто понякога имаме нужда от време само за нас.

— Вие сте семейство! Аз съм част от вас! Или вече не съм?

Сълзите ѝ потекоха по бузите. Петър стоеше объркан между нас.

— Бабо, не плачи…

Тя го прегърна силно.

— Никой не разбира една майка…

След този ден майка ми остана още седмица. Всяка сутрин ставаше първа и започваше да чисти, да подрежда шкафовете, да пренарежда дрехите ни. Намерих я веднъж как разглежда личните ни снимки в спалнята.

— Мамо! Това са наши неща!

— Аз съм ти майка! Какви тайни може да има между нас?

Започнах да се прибирам по-късно от работа. Мария беше изтощена. Вечерите ни преминаваха в мълчание или тихи спорове за това какво да правим с майка ми.

Една вечер седнахме на терасата с Мария.

— Даниеле, това не може да продължава така — прошепна тя. — Обичам те, но ако не поставиш граница, ще загубим себе си.

Погледнах я уморено.

— Знам… Но как да ѝ го кажа? Тя няма никого освен нас…

— И ние нямаме никого освен себе си — отвърна тя тихо.

На следващия ден реших да говоря с майка ми открито.

— Мамо, трябва да поговорим сериозно. Обичаме те, но имаме нужда от лично пространство. Не можем да живеем постоянно заедно.

Тя ме погледна с онзи поглед на ранен човек.

— Значи ме изгонваш? След всичко?

— Не те гоня. Просто искам всички да сме щастливи. Моля те…

Тя стана бавно и тръгна към стаята си. През нощта чух как плаче тихо.

След няколко дни си тръгна обратно за Варна. Къщата изведнъж опустя. Петър питаше къде е баба му, а Мария изглеждаше облекчена, но и тъжна.

Седнах сам в кухнята със студено кафе пред себе си и се чудех: Кога любовта на една майка се превръща в окови? И има ли изобщо начин да бъдеш добър син, без да изгубиш себе си?