Когато роднините стават съквартиранти: Историята на едно разбито доверие

– Пак ли си оставила чиниите в мивката, Мария? – гласът на Катя отекна из малкия ни апартамент в „Люлин“, докато аз се опитвах да се скрия зад вратата на банята. Беше вторник вечер, а аз се прибрах след 12-часова смяна в магазина. Мечтаех само за тишина и топъл душ, но вместо това ме посрещнаха купища мръсни съдове и още по-мръсен тон.

Преди три месеца бях убедена, че да поканя братовчедка ми Катя да живее с мен е най-разумното решение. И двете бяхме притиснати от наеми, сметки и несигурна работа. Вярвах, че ще си помагаме, ще се подкрепяме, ще си готвим заедно и ще се смеем до късно. Но реалността беше друга – всяка вечер се превръщаше в бойно поле.

– Катя, моля те, не започвай пак… – измърморих уморено, но тя вече беше в стихията си.

– Не започвам! Просто не мога да разбера как може да не ти пука! Аз чистя, аз готвя, а ти само работиш и после се прибираш като гостенка!

Стиснах зъби. Не исках да споря. Знаех, че е права за някои неща – напоследък бях станала затворена, избягвах я. Но как да ѝ кажа, че се чувствам като натрапник в собствения си дом?

Вечерята мина в мълчание. Катя ядеше нервно, тракайки с вилицата по чинията. Аз бутах храната си, мислейки за майка ми, която винаги казваше: „Семейството е най-важното“. Дали щеше да мисли така, ако беше видяла какво става между нас?

Проблемите започнаха още първата седмица. Катя обичаше да кани приятели – шумни компании до късно през нощта. Аз работех рано и не можех да спя. После дойдоха разходите – тя забравяше да плати сметките навреме или купуваше скъпи продукти „за всички“, а после очакваше аз да покрия половината.

Една вечер я чух да говори по телефона с майка си:

– Не знам как ще издържа още месец тук. Мария е станала ужасна! Само мълчи и ме гледа накриво…

Сърцето ми се сви. Не бях очаквала предателство от най-близкия си човек. Опитах се да поговоря с нея:

– Катя, мисля, че трябва да си направим някакви правила…

– О, пак ли ще говорим за правила? Ти само това повтаряш! – прекъсна ме тя и тресна вратата на стаята си.

Започнах да се прибирам все по-късно. Стоях след работа в парка или в близкото кафене, само и само да не се връщам у дома. Чувствах се като чужденец в собствения си живот. Дори котката ни – Мая – усещаше напрежението и все по-често спеше при мен, сякаш търсеше утеха.

Една сутрин открих бележка на хладилника: „Мария, ако не започнеш да участваш повече в домакинството, ще трябва да си намериш друго място.“ Подпис: Катя.

Седнах на кухненския стол и заплаках. Не заради бележката – а заради всичко изгубено между нас. Спомних си летата на село, когато деляхме една стая и мечтаехме за големия град. Сега бяхме две непознати, които делят сметки и тишина.

Опитах се да поговоря с майка ми:

– Мамо, мислиш ли, че сбърках? Че трябваше да остана сама?

– Не знам, дете… Понякога семейството ни учи на най-трудните уроци. Но не позволявай на никого да ти вземе мира.

Думите ѝ ме накараха да се замисля. Защо жертвах спокойствието си за няколко спестени лева? Защо позволих на парите да разрушат връзката ни?

Последната капка дойде една събота сутрин. Катя беше поканила приятели на закуска без да ме предупреди. Влязох в кухнята по пижама и всички млъкнаха неловко.

– О, Мария, не знаех, че ще станеш толкова рано… – засмя се Катя фалшиво.

– Това е и моят дом – отвърнах тихо.

Тогава разбрах: вече не можех да живея така. Събрах багажа си същата вечер. Оставих ѝ ключа на масата и бележка: „Понякога любовта не стига. Пази се.“

Сега живея сама в малка гарсониера в „Надежда“. Плащам повече, но спя спокойно. Понякога ми липсва Катя – или по-скоро онова момиче от детството ми. Но знам, че направих правилния избор.

Чудя се: струва ли си да жертваме вътрешния си мир заради семейни връзки или пари? Или понякога трябва просто да изберем себе си?