Денят, в който всичко се промени: Историята на една българска жена

– Мамо, телефонът ти звъни! – извика дъщеря ми Мария от кухнята, докато аз се опитвах да изчистя разсипаното кафе от масата. Беше обикновена сряда сутрин в нашия апартамент в Люлин. Слънцето едва се прокрадваше през мръсните прозорци, а аз вече усещах умората от предстоящия ден. Вдигнах телефона с леко раздразнение, без да подозирам, че този разговор ще преобърне целия ми свят.

– Госпожа Георгиева? – гласът отсреща беше непознат, студен и официален. – Съпругът ви, господин Георги Георгиев, е претърпял катастрофа. В момента е в Пирогов.

Сърцето ми спря за миг. Чух как чашата с кафе се изплъзва от ръката ми и се разбива на пода. Мария ме гледаше с широко отворени очи, а аз не можех да изрека и дума. Само едно мислех: „Не може да е истина. Не сега.“

В болницата всичко беше като в мъгла. Лекарите говореха бързо, сестрите тичаха насам-натам, а аз стоях пред вратата на реанимацията и стисках ръката на Мария толкова силно, че тя се опита да се измъкне.

– Мамо, ще се оправи ли татко? – прошепна тя.

– Ще се оправи, миличка – излъгах я, без да вярвам и на дума от това, което казах.

След няколко часа Георги беше стабилизиран. Лекарят ме извика настрана.

– Госпожо Георгиева, трябва да ви кажа нещо… Намерихме в джоба му писмо. Не знам дали е за вас, но мисля, че трябва да го видите.

Писмото беше с женски почерк. Ръцете ми трепереха, докато го отварях. „Георги, не мога повече да чакам. Или ще кажеш на жена си за нас, или аз ще го направя.“

Светът ми се срина. Всички години заедно – трудностите, радостите, битките за оцеляване в София – всичко изглеждаше като лъжа. В главата ми кънтяха думите на майка ми: „Мъжете са като вятъра – никога не знаеш откъде ще задуха.“

Върнах се при леглото му. Той беше блед, с превързана глава и затворени очи. За миг си помислих да го събудя и да изкрещя: „Коя е тя? Как можа?“ Но вместо това седнах до него и заплаках тихо.

Следващите дни бяха ад. Георги се възстановяваше бавно, а аз живеех между болницата и дома ни. Мария усещаше напрежението и започна да задава въпроси.

– Мамо, защо си тъжна? Татко ще се оправи, нали?

– Да, миличка – отговарях автоматично.

Една вечер, докато прибирах дрехите му от болницата, намерих още едно писмо. Този път беше снимка – Георги с непозната жена и малко момче на около пет години. На гърба пишеше: „На рождения ден на нашия син – 2022.“

Почувствах се предадена по най-жестокия начин. Как можеше да има друго семейство? Какво щях да кажа на Мария? Как щях да погледна родителите си в очите? Винаги съм вярвала в брака ни – дори когато парите не стигаха, когато Георги работеше по две смени, когато аз чистех офиси нощем…

Седнах на пода в коридора и започнах да плача неудържимо. Телефонът ми звънна – майка ми.

– Как си, мило дете?

– Добре съм – излъгах отново.

– Знам те по гласа ти. Не крий от мен. Ако има нещо…

– Мамо… – гласът ми се прекърши. – Георги има друго семейство.

Настъпи тишина.

– Не си първата, няма и да си последната – каза тя след малко. – Но ти решаваш какво ще правиш оттук нататък.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Аз решавам. Аз трябваше да избера дали да простя или да си тръгна.

Когато Георги се прибра у дома след месец, атмосферата беше ледена. Мария го прегърна силно, а аз стоях на прага и го гледах безмълвно.

– Трябва да поговорим – казах му вечерта.

Той седна срещу мен на масата в кухнята – същата маса, на която сме споделяли толкова вечери.

– Знам за всичко – започнах тихо. – За жената. За детето.

Георги сведе глава.

– Прости ми… Не знаех как да ти кажа…

– Колко време? – попитах с пресипнал глас.

– Пет години…

Пет години лъжи. Пет години двойствен живот.

– Защо? – прошепнах.

– Не знам… Страхувах се да не те загубя… Обичам те…

Изсмях се горчиво.

– Обичаш ме? Това ли наричаш любов?

Той замълча. В този момент разбрах, че никога няма да мога да му простя напълно.

Последваха седмици на мълчание и напрежение. Родителите ми настояваха да го напусна. Приятелките ми ме съветваха да мисля за Мария. А аз всяка вечер лежах будна и се питах: „Къде сбърках? Защо не видях знаците?“

В крайна сметка реших да остана сама със себе си за известно време. Изнесох се с Мария при майка ми в Пловдив. Там започнах работа като продавачка в малък магазин за дрехи. Животът не стана по-лесен, но поне вече знаех кой съм аз без него.

Понякога Георги звъни и пита за Мария. Тя още го обича и иска да го вижда. Аз още не съм готова да простя напълно, но вече не плача всяка вечер.

Питам се: Може ли човек някога отново да се довери истински? Или след едно такова предателство завинаги оставаш със съмнение в сърцето си?