Семейството, което никога нямах – изповедта на Вероника

„Пак ли си тук, Мария?“ – думите ми излитат по-остри, отколкото искам, но вече не мога да ги спра. Влизам в хола и я виждам – свекърва ми, седнала на дивана с чаша чай, сякаш това е нейният дом. Миризмата на прясно сварено кафе се смесва с аромата на нейните парфюми, които никога не харесвах. Поглежда ме с онзи поглед – смесица от укор и съжаление, който винаги ме кара да се чувствам като натрапник в собствения си живот.

„Вероника, аз само минах да видя дали всичко е наред. Ти пак си уморена, сигурно не си сготвила нищо за вечеря…“

Стиснах зъби. Не исках да избухна, но усещах как гневът се надига в мен. От години живея с усещането, че никога няма да бъда достатъчно добра – нито за нея, нито за съпруга ми Димитър. Винаги има нещо, което не съм направила както трябва: прах по рафтовете, недоизгладени ризи, супа без достатъчно сол.

„Мамо, остави Вероника да си почине“, обади се Димитър от кухнята, но думите му звучаха безсилно. Той никога не заставаше изцяло на моя страна. Винаги се опитваше да угоди на всички – типичен български мъж между жена и майка си.

Понякога се чудя дали някога ще имам истински дом. Родителите ми починаха рано – майка ми от рак, баща ми от инфаркт малко след това. Останах сама на 19 и оттогава търся място, където да се чувствам приета. Когато срещнах Димитър, повярвах, че най-сетне ще имам семейство. Но вместо топлина и подкрепа получих постоянен контрол и критика.

„Вероника, ако искаш да бъдеш истинска част от това семейство, трябва да се научиш да уважаваш традициите“, казва Мария и ме гледа строго. „В нашия дом жената е тази, която държи всичко под контрол.“

„А моят дом кога ще стане мой?“, питам тихо, почти шепнешком.

Тя не отговаря. Само въздъхва тежко и започва да прибира чашите от масата, сякаш аз съм гостенка тук.

Вечерта минава в мълчание. Димитър гледа новините, а аз седя до прозореца и се чудя как стигнах дотук. Понякога си представям как взимам куфара и просто изчезвам – някъде далеч, където никой няма да ме съди за това какво ям или как подреждам дрехите си.

На следващия ден Мария пак идва – този път с торба домашни кюфтета и буркан лютеница. „Знам, че ти е трудно“, казва тя уж загрижено. „Но трябва да мислиш за Димитър. Мъжете обичат домашна храна.“

„Аз също обичам домашна храна“, отвръщам сухо. „Но обичам и спокойствието.“

Тя ме поглежда така, сякаш съм казала нещо нечувано нагло.

Вечерта избухваме. Думите летят като ножове:
– Ти никога няма да бъдеш като мен!
– И не искам! Искам да бъда себе си!
– Ако беше майка ти жива…
– Не смей да говориш за майка ми!

Димитър стои между нас като сянка – безмълвен, объркан, слаб.

След този скандал Мария спира да идва за няколко дни. В дома ни настъпва странна тишина – почти болезнена. Димитър се затваря в себе си, а аз се чувствам още по-самотна.

Една вечер го намирам в кухнята с глава в ръцете.
– Митко…
– Не знам какво да правя вече… Обичам те, но тя ми е майка…
– А аз? Аз къде съм в цялата тази картина?
– Не знам…

Тогава разбирам – никой няма да ме спаси освен мен самата. На следващия ден взимам лист хартия и пиша писмо до Мария:
„Уважаема Мария,
Обичам сина Ви и уважавам Вас като негова майка. Но имам нужда от пространство и уважение към личния ми живот. Моля Ви, не идвайте без предупреждение. Нека опитаме да изградим нови отношения – като две жени, които могат да се уважават.“

Оставям писмото на масата у тях и си тръгвам със свито сърце.

В следващите дни Мария не се появява. Димитър е напрегнат, но мълчи. Аз започвам да дишам по-леко – за първи път от години усещам малко свобода.

Седмица по-късно Мария ми звъни:
– Вероника… Прочетох писмото ти. Може би си права. Може би трябва да ти дам шанс да бъдеш домакиня по твой начин…
– Благодаря Ви…
– Но ще ми липсват разговорите ни…
– И на мен… ако са истински.

Затварям телефона със сълзи в очите – от облекчение или тъга, не знам.

Понякога се питам: дали някога ще имам истинско семейство? Или човек сам трябва да си го изгради? Какво мислите вие – къде свършват границите на родителската обич и започва правото на личен живот?