Тринадесет години далеч: Завръщане в дома на разбитите мечти

— Тате, ти не разбираш! — гласът на дъщеря ми Катя пронизва въздуха като нож. — Ти беше далеч, когато ни трябваше! Сега не можеш да решаваш какво ще стане с къщата!

Стоя в средата на хола, където някога се събирахме всички около масата, а сега между мен и децата ми зее пропаст. Върнах се преди месец след тринадесет години гурбет в Германия. Мечтаех за този момент — как ще се прегърнем, как ще седнем заедно на двора, ще пием кафе и ще се смеем. Но реалността ме удари като студен душ.

— Не говори така на баща си! — намесва се синът ми Иво, но в гласа му няма топлина. — Всички знаем защо се върна. За да ни делиш наследството!

Поглеждам ги — моите пораснали деца, които оставих малки и уплашени, а сега са чужди един на друг. В очите им няма благодарност, няма обич. Само подозрение и алчност.

Всяка вечер си лягам с мисълта, че може би съм сбъркал. Оставих жена си Мария сама да ги отглежда, докато аз миех чинии и носех тухли по строежите в Мюнхен. Пращах всеки лев вкъщи — за уроци, за нови дрехи, за ремонти. Къщата стана по-хубава, дворът по-широк, но семейството се сви до няколко телефонни разговора на месец.

— Тате, ти не знаеш какво беше тук! — Катя плаче. — Мама боледуваше, Иво замалко да напусне училище… А ти само пращаше пари!

— Мислех, че така ще ви помогна… — прошепвам.

— Пари не топлят сърцето! — изкрещява тя.

Мария стои до прозореца и мълчи. Очите ѝ са уморени. Знам, че и тя ме вини. През годините се отчуждихме. Понякога си мисля, че съм се върнал при непознати.

Съседите ме гледат с любопитство и завист. „Ей го, гурбетчията! Сега ще дели имоти.“ На пазара ме поздравяват с фалшива усмивка. В малкия град слуховете се разнасят бързо.

— Трябва да решим какво ще правим с апартамента в Пловдив — казва Иво една вечер. — Аз мога да го взема, Катя да остане тук с мама…

— А ти? — обръща се Катя към мен. — Къде ще живееш?

Мълча. Не знам. Място за мен сякаш няма.

Всяка сутрин излизам рано и обикалям селото. Гледам как всичко е същото и толкова различно. Старите приятели са се променили, някои вече ги няма. Само спомените са останали.

Една вечер Мария сяда до мен на пейката пред къщата.

— Не ги вини — казва тихо. — Те са объркани. И аз съм объркана.

— Мислех, че ще се зарадват… Че ще сме семейство пак.

— Семейството не е само покрив и пари… Ти беше далеч толкова време…

Поглеждам я и виждам колко е остаряла. Колко съм изпуснал.

Дните минават в спорове и напрежение. Катя настоява да продадем всичко и да си разделят парите. Иво иска да запази къщата за своето семейство. Аз не мога да реша. Всичко това построих за тях, а сега то ги разделя.

Една вечер спорът избухва с нова сила.

— Ако не беше заминал, нямаше да сме такива! — крещи Катя.

— Ако не бях заминал, нямаше да имате нищо! — отвръщам аз и гласът ми трепери от болка.

Мария плаче тихо в ъгъла.

— Стига! — казва тя през сълзи. — Стига вече! Ще загубим всичко…

В този момент осъзнавам: жертвата ми не е спасила семейството ми. Напротив — превърнала се е в причина за раздор.

Седя сам в стаята си и гледам снимките по стената — усмихнати лица от миналото, когато още бяхме заедно. Чудя се дали можех да направя нещо различно.

— Какво струва всичко това, ако накрая останеш сам? — прошепвам на тъмното.

Може би има други като мен — хора, които са дали всичко за децата си и са получили само тишина и студенина в замяна. Къде сбъркахме? Дали парите могат да купят изгубеното време?

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Струва ли си жертвата, ако цената е разбито семейство?